Удивителната история на гайдаря, спасил се от разстрел с родопска песен | ||||||
| ||||||
"Сивковскана чоста гора", която изсвирил Михаил Киряков като последно желание, разчувствала военните съдии през 1917-а и те помилвали него и още 4-ма “Последното ми желание преди разстрела е да изсвиря с гайдата си любимата песен." Тези думи станали причина родопчанинът Михаил Киряков да спаси своя и на още войници живот през 1917 г. Киряков и още 4-ма са осъдени на смърт чрез разстрел пред другите войници за назидание. Военните от 21-и средногорски полк с трепет очаквали да чуят последните им думи. Един поискал храна, друг - цигари. Дошъл редът на Михаил Киряков от Чепеларе да поиска нещо, преди да бъде убит. Ако е възможно - да посвиря за последен път. За живот и смърт - то ми е, рекъл родопчанинът. Военните съдии се спогледали и му отговорили: “Добре, изсвири която искаш песен." Донесли му гайдата, развързали му ръцете и Михаил засвирил с цяла душа. Всички мълчали и слушали любимата му песен “Мила ми е, мамо, драчка ми е, сивковскана чоста гора". Когато досвирвал песента, настъпил смут, стари войници в редиците, обръгнали на всичко от войната, ридаели на глас. И когато осъденият досвирвал и допявал последните стихове, войнишките редици завикали: “Милост", “Милост". Тогава военният състав се оттеглил на заседание и отменил смъртната присъда на гайдаря и другите. Помилваните се струпали да го прегръщат със сълзи на очи. След това се разказва, че Михаил Киряков дори е бил отдельонен командир на 21 човека. Част от тях били разстреляни и паднали в изровен трап, преди да дойде редът на родопчанина. За истинноста на историята на родопския гайдар, която звучи като легенда, разказва през 1937 г. изследователят на историята на Родопите и писател Васил Димитров, известен с литературния си псеводним Янтай Кавалов. Според близки на Киряков той всъщност не е бил дезертьор, но бил ранен и не могъл да открие полка си. От страх да не попадне при сръбски военни части, се скитал цяла седмица. Съставителят на списъка на бунтарите войници го вписал, че е сред участниците във Войнишкото въстание. Киряков не се е разделял с любимата си гайда и през трите войни, в които е участвал - Първа балканска, Втора балканска и Първа световна. Носил я в раницата и свирил на войската при отдих и преди тежки битки. Войниците я наричали жалната песен. След войната Киряков станал лесничей и се преселил от Чепеларе в Девин. “Редовно е участвал до преклонна възраст в самодейните състави в града, а гайдата му е сред един от експонатите ни", казва Татяна Димитрова, уредник на музея в Девин. Внучката му твърди, че дядо ѝ до края на живота си не е свирил на друга гайда освен на тази, която му е спасила живота, защото вярвал, че му носи късмет. Гайдата е по-малка от сегашните, с които свирят майсторите на каба гайдите. От дълга употреба станала неугледна и протъркана, но старецът не я оставял. “Можел е да си купи много гайди, но не намерихме друга, тази му е била единствената, нея помня", казва Йорданка. Още приживе увещавал тримата си синове да го изпратят с гайдата до гробището и да му свирят “Сивковскана чоста гора". Уважаваният родопчанин обаче бил изпратен не само от един, а от 10 от най-добрите гайдари в района, организирани от създателя на именития оркестър “100 каба гайди", спомнят си девинчани. Починал е на 1 януари 1971 г." |