| Минчо Панайотов за Таню Митев: Картините му излъчват внушение да бъдем по-човечни | ||||||
| ||||||
Г-н Панайотов, какво ви свързва с Таню Митев? Първо, това което ни свързва с Таню Митев, е, че сме от едно и също поколение. По едно и също време започнахме да навлизаме в изкуството реално. Аз дойдох в Пловдив след завършването на образованието си, в края на студентските години и след това – в Пловдив. Така се запознахме. Заедно сме участвали в изложби. Бяхме и приятели. Той беше много свестен човек. Беше добър като човек, просто от тоя сорт хора, които на никого не завиждат, на никого лошо не биха могли да направят. И беше толерантен. Това е, което мога да кажа за него. Деликатен артист – то това се вижда в самите му работи. В крайна сметка портретът на един художник са тези неща, които той показва. Точно така. Кой е централният образ в неговите творби? Въпросът за централния образ е малко относителен, защото под "образ“ не мисля, че трябва да се разбира непременно човешкото присъствие, защото "образ“ е за мене е, че той си остана един много чист българин, в най-добрия смисъл на тази дума. И ако говорим за някаква тематика в неговите неща, защото има тема, тя си е чисто българска. Присъствието на жената, на българката в най-точния смисъл на думата, като изграждане и като колорит, беше едно от последните неща. И другото е пейзажът, пейзажът, който пак е инспириран от природата, в която се намираме самите ние. Общо взето в творчеството му преобладава една топла гама, много типична за него, добре овладяна. Той е от хората, които в някаква степен, така да се каже, се самосъздават. Независимо от кого, при кого, кой какво учи, в крайна сметка има една категория хора, чието израстване и оформяне като творец се дължи най-много на тях самите. Т.е. притежава един характер на художник, който неизменно коригира всичко, което минава през него. Да, когато се запознавах с неговата биография видях, че той е бил много близък в първите негови творчески години, много близък със Златьо Бояджиев, учил се е от него, а по-късно и с Йоан Левиев. Дали има нещо, което е взел от тях, според Вас? Не, не, не, категорично. Аз за това казвам, че той е от тези художници, които са се самосъздали. Безспорно, всеки човек се учи в занаята от някого, дето се вика – дали ще бъде в академия, дали ще бъде при един художник определен, то всичко в живота си е академия. Но мисля, че той беше твърде различен. Аз имах възможността да познавам много добре и Златьо Бояджиев, и Йоан Левиев и мисля, че той се отличаваше много от тях като предпочитание, като атмосфера в работите си. Сега няма да ги коментирам тях какви са като художник, те са се доказали достатъчно и са вече история на българското изкуство, както и самият Таню. Но мисля, че той си запази една самобитност, много човешка при него. Има ли негови ценни работи и творби, които можем да посочим като пример за подражание? Аз лично не се наемам да посочвам за който и да е художник една или две негови творби като ценни. За мен всички работи, които един творец създава, носят част от неговата душевност или изцяло са неговата душевност. И затова това е все едно да питаме някой, който има пет деца, кое от тях обича най-много. Да, може би не е правилно. Даже аз не бих се нагърбил да давам такова определение. Сега друг е въпросът, когато някои неща се намират в някои галерии, вече са станали прекалено популярни и хората обичат да свързват името на художника с дадена творба. Аз мисля, че художникът трябва да се свърза с цялото му творчество, като характер и като обем. И все пак кое е отличителното в почерка му? Вие казахте вече за някои неща. Топлината, която излъчват работите му, и колоритът. Като тази топлина я е постигнал именно с най-ползваните средства в живописта – боичките. Въпросът е да знаеш къде и как да ги поставиш. Всички негови картини носят нещо характерно за самия него. Той беше сдържан човек, тих, скромен, много точен. И те това излъчват. Имат дълбочина работите му, нищо повърхностно. Той беше чужд на каквито и да било външни манифестации, декларации и шумни изяви. И мисля, че неговото изкуство се развиваше преди всичко в една дълбочина към една човечност, какъвто си беше и той. Наистина го обрисувахте доста добре мисля. Вижте сега, аз казвам това, което знам, което съм запазил от него. Вероятно други хора биха казали и други неща, но общо взето, смятам, че това е, което го определяше като човек и като художник – една топлина, която той самият излъчваше като присъствие, и тази топлина неминуемо се предаваше на нещата, които той правеше. Така че смятам, че неговото творчество покрива изцяло и характера му като човек. И това е най-хубавото, защото в крайна сметка, ако има разминаване между това, което правим, и това, което сме като хора, е много тъжно. Има ли нещо, което той отправя чрез творбите си към бъдещи негови колеги, художници? Нещо, от което те да се поучат, според Вас? Да. Това, което бих искал да кажа, е, че в някаква степен той остана чужд на всякакви влияния, които идват отвън. И това в този случай беше много добре за него, защото той си преследваше една линия на изграждане като творец, запази я докрай, доразви я, доколкото позволява животът въобще като времетраене. И ако мога да посоча нещо, което може да бъде пример, това е тази човечност, която изкуството му излъчва. Пази боже пък в една картина да липсва това нещо! Тогава за какво говорим! Може би изкуственият интелект един ден ще прави блестящи картини, но няма да има човешко присъствие. Да не дава Господ такова нещо да се случи в изкуството! И мисля, че някакъв не апел, а като внушение, което излъчват работите му, това е да бъдем по-човечни. И разбира се, за да бъдем такива в изкуството и да можем да го пратим като послание, трябва да можем да изградим картината. И в този смисъл трябва да кажа, че т.нар. занаят, в най-добрия смисъл на думата, той го постигна и съумя да го вкара именно в тази посока, в която искаше. Наистина хубави думи за финал! |
Още новини от Новини от Пловдив:
