Един от най-големите ни поети сънува пророчески собствената си смърт
Автор: Екип Plovdiv24.bg 10:19 / 15.11.2024Коментари ()1354
©
Поетът Димчо Дебелянов сънувал собствената си смърт - за това разказва в книгата си сестрата на поета Мария Дебелянова-Григорова.

Поетът подпоручик загива по време на Първата световна война на 2 октомври 1916 г. в кръвопролитната битка при завоя на река Черна, в подножието на Пелистер планина, намираща се днес на територията на Гърция. В последната нощ от своя живот поетът сънувал пророчески сън, голяма локва кръв. Рано на сутринта той споделя с войниците около себе си, че днес ще бъде убит. Никой обаче така и не приел думите му на сериозно. 

"Всички можем да бъдем убити, Димче. Война е това, никой не може да е сигурен, че ще се върне вкъщи“, отговорили му по-старите войници.

Ето как описва последните минути на поета Борис Желев, командир на рота в същия полк, в който е и Дебелянов: "Времето бе мрачно и сивият ден предвещаваше нещо злокобно. Подпоручик Дебелянов нервозно пушеше цигара след цигара, обикаляше взводовете и насърчаваше войниците да прибягват напред. Той отиваше ту в предната линия, ту в задните взводове. И този неспокоен дух и велик поет с личния си пример увличаше хората си напред. При една прибежка с цигара в уста и с пистолет в ръка злокобният куршум се заби в стомаха на смелия командир и той падна мъртъв на земята. Чак вечерта тялото на смелия командир бе прибрано в една плевня“.

А на следващия ден е погребано в двора на българската църква в Демирхисар. А за бойните си заслуги загиналият посмъртно е удостоен с военен орден "За храброст IV-та степен“. Четиринадесет години по-късно, през 1930 г. тленните останки на подпоручик Дебелянов са върнати и препогребани в родната му Копривщица. Изваждането им от гроба в Демирхисар става в присъствието на брат му Илия, актрисата Невена Буюклиева и писателите Димитър Подвързачов и Георги Райчев.

Интересна е историята на създаването на паметника на поета. Скулпторът Иван Лазаров е удостоен с честта да направи неговото надгробие. Скулпторът споделя, че дълго мислил как да изглежда паметника и какви послания да внушава. Един ден при посещението си в Копривщица той видял възрастна жена да седи умислена пред портичката на къщата си. Това била баба Лила Паралеева, загубила съпруга и сина си в световната война. 

Ликът и изражението на безмерна тиха скръб по лицето й изведнъж дали идея на скулптора за това как да изглежда бъдещият паметник на Димчо Дебелянов. На паметника нямало да бъде изобразен той, а неговата майка, която не вярва, че синът й е загинал и продължава да го чака да се върне жив и здрав от фронта.

Баба Лила, която дала идеята за негов модел, скоро след това починала. Също така починала и друга възрастна жена от Копривщица, баба Лала Душкова. Скулптурата "Майка“ е създадена и поставена върху гроба на поета през 1934 г. Всъщност исторически тази скулптора не е достоверна, тъй като в действителност майката на Дебелянов умира три години преди него, през 1913 г., докато той е в Школата за запасни офицери.

Казват, че поетите имат невероятно силна чувствителност и нерядко успяват да видят не с очите, а със сърцето и душата си това, което останалите хора така и не успяват да видят. Дали това важи за всички поети, не е ясно, но е факт, че Димчо Дебелянов усещал, че ще загине в световната война. Доста преди ранната сутрин на фаталния 2 октомври 1916 г. той усещал, че краят му наближава и че му е писано да напусне този свят. 

Макар и да бил отбил няколко години по-рано военната си служба и не подлежал на мобилизация, Димчо сам поискал да отиде на фронта като доброволец. На 29 януари 1916 г. той е назначен за командир на рота и с войниците си са изпратени на Македонския фронт. 

"Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна жив. Ще блесна като звезда и ще угасна“, споделя поетът със своите близки, преди да напусне родната Копривщица.

Малко известно е, че всъщност по кръщелно свидетелство малкото име на поета е Динчо. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. Според една от легендите, предаващи се в рода, Дебеляновци не са кореняк копривщенци, а се заселват там в края на 15-и век, като идват от великотърновското село (днес град) Дебелец. В знак на признателност днес една от улиците в Дебелец носи името на поета.

Първите си стихове малкият Динчо пише като ученик в Пловдивската мъжка гимназия, но ги изгаря, защото смята, че те не са сполучливи. Чак 19-годишен, когато вече се премества да живее с родителите си в София, той събира смелост и публикува първите си творби на страниците на списание "Съвременност“, като се подписва с името Димчо Дебелянов, което му се струва по-благозвучно. Записва се да следва в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, но след 2 години е принуден да прекъсне следването си заради липсата на средства да се издържа. 

Жаждата му за знания обаче е твърде силна и затова той започва сам да се образова. Научава сам три езика: английски, френски и руски и започва да превежда големите европейски поети и драматурзи като Шекспир, Бодлер и Верлен. За да не умре от глад, Дебелянов е принуден да работи каквото му попадне, като работник в Метрологичната станция, репортер и коректор и дори достига до стенограф в Народното събрание. 

По това време младият поет се запознава и с някои от утвърдените вече имена на български поети и писатели като: Николай Лилиев, Николай Райнов, Георги Райчев, Йордан Йовков, Константин Константинов. Не след дълго приятелите започват да издават и списание "Звено“.

По време на Балканската война Димчо Дебелянов участва като редник в състава на 22-ри пехотен Тракийски полк и се сражава в региона на Самоков. След края на войната подава молба да бъде назначен като учител, но молбата му е отхвърлена. С ходатайството на свои познати той е взет на работа в Сметната палата срещу символично заплащане. 

Когато избухва Първата световна война, работата в Сметната палата се явява добре дошла, тъй като работещите там не могат да бъдат мобилизирани и изпратени на фронта. Дебелянов обаче не може да си представи да стои на топло в канцеларията, докато останалите се бият за родината. И той сам подава молба да бъде мобилизиран като доброволец. Молбата му, разбира се, е приета. В онези години всеки войник е нужен на фронта. 

В началото на януари 1916 г. Димчо Дебелянов получава така желаната повиквателна. Зачислен е в 22-ри пехотен Тракийски полк, който е в състава на Втора бригада от Седма пехотна Рилска дивизия. А десет месеца по-късно поетът подпоручик Димчо Велев Дебелянов загива, като оставя навеки името си вписано в Пантеона на българското безсмъртие. Дори и на фронта под непрекъснатото свистене на куршумите поетът не спира да пише. Там той създава цикъла от шест стихотворения, озаглавен "Тиха победа“, припомня "Телеграф".


Още новини от Любопитни новини:

https://www.plovdiv24.bg/novini/interesno/Edin-ot-nai-golemite-ni-poeti-sunuva-prorocheski-sobstvenata-si-smurt-2338424
Copyright © Plovdiv24.bg. Всички права запазени.