| Няма кой да ви посрещне в тези 5 родопски села | ||||||
| ||||||
Твърде вероятно е никога да не стигнете до тези напълно обезлюдени селца, защото там няма кой да ви посрещне, няма кой да ви поздрави, няма кой да ви нагости..Макар и мъртви, са по свойски красиви и винаги очакващи. Нов живот. Жерка Тъжна е съдбата на едно от най-красивите села в Източните Родопи. Жерка, което до 1934 г. се е казвало Дегермен тепе, се намира на 45 от Кърджали. От някогашните му обитатели са останали само надгробните плочи, които посрещат малкото отбиващи се там още в началото на селото. Кацнало на върха на горист хълм, Жерка тъне в самота от 44 години. Последният му жител среща смъртта през 1978 г. Някога в селото е кипял живот. Местните са отглеждали овце, тютюн, занимавали са се със занаяти - тъкачество, дърворезба, зидария. Сега за тях напомнят само полусрутените им каменни къщи, плевни и дюкяни, както и брадавиците по клоните на половинвековния чинар на входа на селото, за които се носи легенди, че са толкова на брой, колкото са били болестите на жителите на Жерка. Дори и без живот, животът там си тече. Кирковската река криволичи в подножието на хълма, селската чешма тече, птиците пеят, пеперудите се реят, а отвсякъде мирише на билки. Забравени обуща, мотики и лейки стоят пред вратите на схлупените къщи и създават усещането, че някой всеки момент ще се върне. И така повече от 40 години... Дядовци Село Дядовци е загубило всички свои 400 жители, които са го населявали през 80-те години на миналия век. Напълно обезлюдено и изоставено, в същото време то е най-посещаваното "мъртво" село в Родопите заради близостта си до известния и мистичен Дяволски мост. Масивните двуетажни къщи отдавна са се предали на времето и природните стихии. В шубраци и бурени са потънали училището, кметството и смесения магазин...Въпреки разрушенията, архитектурата продължава да бъде красива и впечатляваща, нищо че в пейзажа там се усеща основно полъх на тъга. Туристите често се отбиват в Дядовци за кратко. Да подишат чист въздух, да погледат природата и да си тръгнат. Никой никога не остава и къщите, разхвърляни по зелените хълмчета, продължаващи да очакват с надежда някой ден комините им пак да димят... Горно Луково Живо, пъстро и уютно е било някога пограничното село Горно Луково, което е само на километър от границата с Гърция край Ивайловград. Макар и на края на България, в годините назад селото е било богато, а търговията е цъфтяла. Няма точни сведения кога е възникнало Горно Луково, но е било създадено заради близостта на главен търговски път в Османската империя. Веднъж загинало, се възродило отново през миналия век, благодарение на отглеждането на копринени буби. Днес обаче изглежда, че връщане назад няма...Красивите къщи, обитавани от 50 фамилии, са напълно празни и приличат на декор от стар филм. Камбанарията на каменната църква отдавна е замлъкнала, а бръшлянът малко по малко превзема стърчащите постройки и огради. Много от домовете на някогашните обитатели са здрави, но стоят под ключ, а дирите на собствениците са загубени. Надниквайки през прозорците, още се виждат варосаните бели стени и закованите на тях с пирон семейни портрети от един минал и свършил живот. Петвар Село Петвар отдавна не фигурира на картата на България. Намира се в Девинско и още през 1986 г. е закрито и присъединено към съседното с. Чуруково. От него са останали само няколко автентични къщи насред зелените поляни. Някога е имало 400 постоянни жители, но бедността, липсата на поминък и откъснатостта от цивилизацията прокудили по-младите, а по-възрастните докачали смъртта си там. До скоро е имало един единствен старец, отглеждащ добитъка си там, но самият той казвал на туристите, ходещи в региона за еко отдих в палатки, че времето му е преброено. Сега в Петвар се навъртат само пастири с техните стада и вечните му обитатели - пчелите. Сив кладенец На хвърлей разстояние от границата си с Гърция, отново в Ивайловградско, е и друго живописно село, в което вече няма живот. Сив кладенец, записано в турските регистри под името Гьокчебунар, започва да цъфти през 1934 г. По това време вече турците и гърците са напуснали тези земи и българското население започва полека-лека да се съвзема, като в следващите десетина година селото расте с бързи темпове и достига до цели 200 къщи. Името Сив кладенец не е никак случайно. Селото никога не е имало канализация или водопровод, но всяка къща е разполагала с кладенец. Местните са се препитавали със сеитба на сусам, бадеми, тютюн и бубарство. Точно заради бубарството къщите са строени по определен тертип - на 2 етажа, кирпичени и дълги, с големи салони, където някога са се отглеждали бубите. Селото умира преди да се сдобие с път, канализация, лекар и елементарни битови удобства. През 80-те години на миналия век се обезлюдява почти напълно. Постройките известно време са ползвани от граничари, но днес голяма част са напълно срутени и сравнени със земята. Сред тях и библиотеката, която преди повече от половин век е била известна като най-голямата в района. |
виж галериятаОще новини от Новини от Пловдив:
