| Иван Игов: Обществото ни може да се обедини, но сме обезсърчени от хора, които се възползват от доверието ни | ||||||
| ||||||
На пряката ни телефонна линия вече е психологът Иван Игов. Г-н Игов, проучване на "Алфа рисърч“ показва, че близо 60% от българите очакват 2023 г. да бъде по-лоша за страната, както си говорихме вчера и с вас. Защо нагласите на обществото са такива? Обществото се състои от отделни хора и по принцип всеки един българин в момента наистина се чувства несигурен. Казано на психологически език, всеки от нас строи бъдещето си и мисли за него на базата на т.нар. жизнен хоризонт. Този жизнен хоризонт е съставен от различни жалони, които са по-ясни в по-близкото бъдеще и стават по-неясни в далечното, но наличието на такива жалони, на такъв хоризонт дава това, което наричаме личностна стабилност. Когато такива жалони са неясни или липсват и когато не можем да видим много далече в бъдещето или да го предвидим, тогава наистина ставаме несигурни. А когато такъв жизнен хоризонт изчезне, тогава вече човек може да изпадне в депресия, дори да мисли за самоубийство и какви ли не други неща. По принцип колегите, които се занимават със суициди, изследват най-напред този жизнен хоризонт. Ако трябва да го изследваме на обществено ниво, на всички е ясно, че този хоризонт е много, много неясен и много, много несигурен. Да започнем с факта каква е политическата обстановка у нас, но преди това може би за инфлацията. Ако преди, когато инфлацията годишно в последните 15 или 20 години беше между 3 до 5%, можеше да влезеш в магазина и да прогнозираш какви пари са ти нужни за това конкретно пазаруване или за месеца. Сега това е почти невъзможно. Всеки от нас го е изпитвал – да влезе с едни пари и да се окаже, че те вече не ти стигат. Тази инфлация е породена разбира се и от политическата нестабилност. Как да си сигурен какво ще се случи в бъдеще с държавата, с управлението на държавата, когато дори самият президент е разочарован и говори за "шарлатани“ в политиката, които той самият по някакъв начин е довел? Това допълнително усилва несигурността. И разбира се, несигурност в политическата обстановка в света. В момента сме в период на разпад на последната голяма империя в Европа, а всички империи за съжаление се разпадат кърваво. Това се случва само на 200-300 км от нас и наистина никой не знае там какво ще стане в следващите месеци. Така че разбирам хората. Аз самият също се чувствам несигурен и смятам, че следващата година ще бъде по-драматична даже от предишната, в която все пак преживяхме поне пандемията. Може би и това пропуснах да кажа – че много от нашите съграждани, много хора все още не са преживели тази пандемия. Аз многократно съм говорил, включително и във вашата медия, за т.нар. посттравматичен синдром, който се появява след едно тежко такова преживяване, не дай си Боже да е умрял някой близък или самият ти да си изкарал много тежко пандемията. И виждате, всеки ден срещаме и в транспорта, и по улиците хора, които ходят с маски, отново стриктно спазват всички изисквания на пандемичната обстановка, защото те просто продължават да живеят в нея. И това допълнително усилва несигурността. Вижте колко много неща са ни са се събрали през изминалата година. Как да повярваме, че следващата ще бъде кой знае колко по-добра? Как можем да се справим с този посттравматизъм, как може да го преодолеем? Зависи. Ако е в наистина тежка форма, тогава терапевтичната намеса и обръщането към човек, който може терапевтично да помогне, е задължително. Но когато говорим на обществено ниво, става наистина още по-трудно защото много от нещата не зависят от нас. Не знам, може би би трябвало да бъдем малко по-отговорни, да кажем по време на избори или тогава, когато избираме хората, които искаме да ни ръководят, да ръководят държавата ни, да можем да бъдем достатъчно отговорни, предварително да знаем кои са тези хора и какво могат, и какво искат. Дружеството на психолозите, изобщо психолозите в България отдавна говорят, че когато тръгнем да избираме някого, особено за важни държавни постове, предварително трябва да има някакъв профил. Те се правят по определен начин, както се прави по света, и когато се избира определен политик, ти знаеш за кого гласуваш. Дори американците, когато гласуваха за Тръмп преди шест години, те бяха наясно, че гласуват за един човек, който е рисков играч. И гласуваха за такъв, защото в този момент може би такъв им трябваше. Но ние гласуваме на черно и точно хората, които трябва да управляват държавата, за тях не знаем почти нищо, а после се оплакваме, че ето, видите ли – избрахме си "шарлатани“. Т.е. ето, пандемията, инфлацията – те са независещи от нас обстоятелства, но пък да кажем политическата нестабилност донякъде зависи от нас и ние може да работим в полза на промяната. Тези обстоятелства може да променим. Зависи за коя промяна говорим, защото тази дума за съжаление стана мръсна в последно време. Която зависи от нас. Говорим за това да направим държавата ни по-стабилна, по-прогнозируема, не само във финансов смисъл, за да привличаме повече инвестиции, но и в такъв смисъл – да даде по-голяма сигурност на хората ни. Виждате, че държавите, които имат такъв рейтинг, за щастие, и в Европейския съюз, държавите, в които коефициентът им, усещането за щастлив живот е по-високо, са тези, които дълго време имат една изградена, ясно изградена демокрация, която се базира върху натрупвания. Т.е. ти си направил нещо, следващите идват, казват "Ние ще надградим върху това“, докато не знам защо ние в последните 30 години постоянно се опитваме да почнем нещата отначало, въпреки че има неща, които са направени, които си струва да запазим и да продължим нагоре. Така че и това трябва да направим, трябва да се отказваме да вярваме на хора, които ни обясняват как ще дойдат отнякъде и ще ни оправят за 300, 500, не знам колко дни. Трябва да разчитаме на себе си, трябва да разчитаме на това, което вече сме направили, и да сме наясно, че когато човек е успешен в собствения си дом, в собствения си бизнес, в нещата, които прави за обществото, тогава цялото общество ще е по-ясно и по-стабилно. В този смисъл сте абсолютно права – отговорността е във всеки един от нас. Това е много важно и много хора трябва да са наясно с това, че промяната не зависи от хората около тях, а първо започва от самата личност, което колкото и да е клиширано, е така. Да, точно така. Ето например, в нашата терапевтична практика – говоря за психологическото консултиране и терапия, обикновено ние винаги разчитаме на това, което човекът до този момент има като плюсове в своята жизнена съдба. Всички хубави неща изваждаме на преден план, хващаме тези хубави неща и караме човек върху тях да изгради бъдещето си. Ето това трябва да направим – да намерим всичко хубаво, което имаме. А го имаме. Хиляди хора излязоха да търсят това момченце от Перник, нали така беше? Така е, обединихме се. В първите дни на пандемията се обединихме и направихме така, че мерките, дисциплината бяха наистина на високо ниво. Можем, показваме, че го можем, но сме обезсърчени от хора, които наистина понякога се възползват от нашето доверие. И затова трябва да разчитаме по-скоро на бекграунда си, на това, което имаме в миналото си, да се хванем върху силните си страни и да продължим напред. Как страховете на възрастните се отразяват върху децата? Нека да разделим детството на две, както обикновено се прави – до пубертета и след това. В по-ранната детска възраст жизненият хоризонт, за който говорихме, е различен от този на възрастния доста. Той е свързан с родителите. Когато родителите са любящи и добронамерени, когато самите те, дори да се притесняват, показват пред децата си стабилност и сигурност, тогава детето също е сигурно. Това, което трябва да направим, е да не прехвърляме на децата си нашите страхове и тревоги, защото в техния свят те изглеждат по различен начин. И затова можем и да ги травмираме, можем и да им дадем такава несигурност, която после, в следващите години да ги направи нестабилни като възрастни. Затова, независимо какво ни се случва на нас, независимо какво ни се случва в житейския път, не бива това да го прехвърляме на по-малките деца. На тях трябва да им показваме обич, съпричастност и през цялото време те да са сигурни, че ние ще бъдем до тях, възрастните, близките им хора, защото само по този начин те могат да преживеят детството си по най-добрия начин, така че да станат след това и успешни възрастни. Що се отнася до пубертетния период и вече порасналите юноши, при тях светът изглежда по различен начин. Знаете, че всеки, който е на тази възраст, обикновено е бунтар, обикновено би искал нещата и светът около него да започва с него. И тук възрастните вече е много важно да обясняват правилно какво се случва, да ги въвеждат в този свят на възрастните, като разбира се им помагат да изграждат този жизнен хоризонт, за който говорихме, който при тях най-вече е свързан с образование, избор на професия, бъдеще – нещо, което за децата у нас за съжаление е много несигурно. У нас продължаваме в училище да не правим професионално кариерно ориентиране, децата ни излизат от училище абсолютно несигурни за това какво ще правят в бъдеще. Това е дълга тема, може би отделно би трябвало да говорим за нея, какво трябва да се направи, така че децата ни да излизат по-сигурни, да са по-ясни и по-зрели, а не да поемат в жизнения си път с отрицание на това, което са видели при родителите си или при възрастните. Отново говорим за същото – успешните общества са възраждащите общества, а не революциите и не революционните общества. Така че в този смисъл е различно при децата и е много важно наистина да говорим за сложните неща по правилния начин. Бих посъветвал родителите, които се замислят да кажем как да говорят с децата си за войната, да се обърнат към страницата на УНИЦЕФ или към моя блог – "Страницата на Иван Игов“ се казва, където има много подобни теми: как да говорим за трудните житейски неща с децата си така, че да ги направим по-сигурни, по-сигурни в нас като възрастни, по-сигурни в бъдещето си и да ги направим по-отговорни в изборите си като възрастни хора после. Може би наистина е редно да се допитваме до специалисти, тъй като както знаем, децата много усещат и колкото и да се опитваме да ги предпазим от това, което правим, и от нашите страхове… Така е, така е. Да, понякога без да искаме ги предаваме тези неща, но най-важното е да говорим с децата си за тях – ето това е най-важното, а не да смятаме, че са малки, че не разбират. Светът на децата може да бъде много, много по-различен, отколкото светът на възрастните, но в същото време децата да чувстват същите неща достатъчно силно и понякога за съжаление да се притесняват да говорят с родителите си за своите страхове. Затова трябва да се научим как да го правим и как да говорим. В тези трудни времена, пак казвам, не бива да прехвърляме нашите проблеми, вини, нашата несигурност на децата си. Трябва да се опитаме да направим максимално много да ги защитим. И когато правим вече изборите си за бъдещето, трябва да мислим най-напред и за децата си. Само един пример ви давам. Нищо в последните години – не говоря само за последните две или три години, и преди това – не бе казано за това, за децата, какво ще направим за тях, какво ще направим за тяхното образование, кариера и развитие, да кажем в един предизборен период. Обикновено се говори за какво ли не, но забравяме децата си и след това се чудим защо е тага. Ето, вчера пак стана дума за големия процент функционална неграмотност при завършващите, за това, че тези хора излизат на пазара на труда и вече не знаят с какво да се захванат. И от тук – всичко, за което си говорихме и в първата част. Цялата тая несигурност, когато ти нямаш ясна представа за бъдещето си, за този жизнен хоризонт прословут, за който говорихме, когато нямаш ясна професия, когато нямаш ясна визия изобщо за това какъв искаш да бъдеш и какво искаш да станеш, ти просто ставаш един несигурен човек и тази несигурност се предава и на другите. Да, и ако сега имаме необразовани деца и не се обръща внимание на образованието, то след време ще имаме необразовано общество, което е много важно. Вече го имаме, за съжаление. Хората, които в момента се занимават с търсене и подбор на кадри, го виждат. Оттеглянето на чуждестранни инвестиции от България става не само заради политическа нестабилност – има я навсякъде по света, а и заради това, че не могат да бъдат намерени съответните кадри. Вече съвременното общество е такова, че никой не търси хора без никакъв ценз и без никакво образование. Тези елементарни дейности могат да ги правят машините, роботите и кой ли не още, а в бъдеще нещата ще стават все повече и повече технологични и ще трябва все повече и повече хората наистина да имат такава подготовка. Така че много моля, политиците да помислят именно за това и при едни следващи избори да бъде много ясно поставен този въпрос. Само това обърнете внимание – мисля, че след Фандъкова никой друг не е ставал министър, и тя беше за много малко, не е ставал министър на образование човек, който е от истинското, средното образование. Обикновено това са хора с академична степен или с академична кариера, а основното образование не е в университетите. Истинското образование е там, като започнем от предучилищна, детската градина, предучилищната и това. Нека да направим така, че в следващите си политики да обърнем повече внимание на децата си. Нашите деца трябва да бъдат сигурни, да бъдат успешни и тогава, след известно време вече ще имаме успешно общество, което ще бъде и по-сигурно, и по-щастливо. Така е, погледът към децата и към тяхното образование всъщност е погледът към бъдещето, така че може би наистина това трябва да е на първо място. И много ви благодаря за отделеното време и за разговора. Надявам се, че позитивно завършихме, защото всичко това зависи от нас и може лесно да се постигне. Разбира се. И е важно наистина да завършим позитивно, в навечерието на светлите празници, които ни очакват. Габриела ГАНЕВА |
Още новини от Национални новини:
