| Спомени за една бележита пловдивчанка: Рядко можеше да се видят така изглеждащи българки | ||||||
| ||||||
Дядото на мой съученик беше белогвардеец, избягал от СССР, заселил се в Пловдив. Той посещаваше този клуб, където се срещаше със свои приятели по съдба. Беше ми казал, че тук прожектират безплатно филми. Реших да се възползвам. При първото ми посещение, за да гледам безплатно кино, бях безцеремонно изхвърлен в буквалния смисъл. Оплаках му се. На следващия път лично ме заведе и представи пред бащата на Ирина Чмихова. Бащата прожектираше съветски филми всяка сряда преди обед от 10 часа. В продължение на месеци през ваканцията идвах тук. Тук идваше често при баща си Ирина Чмихова, двамата разговаряха на руски език. Беше средна на ръст, леко закръглена, но много подвижна, енергична. Винаги беше с обувки с високи токчета, елегантна. Правеше ми впечатление нейния маникюр на ръцете й. През онези години маникюрът и високите токчета се приемаха за лошо влияние на капитализма и рядко можеше да се видят така изглеждащи българки. Помня, че беше доста приказлива. На български език не я чух да говори. Две-три години преди това редовно я пускаха по радио София да пее "Я подай ми, мила мамо, синьото елече". Може би това беше нещо като първата естрадна песен в България. Става дума, ако не греша, за времето 1955-1956-а. Други певици тогава нямаше, нямаше и естрадни песни. По радиото пускаха някакви азербайджански песни. Дори съветски естрадни песни нямаше. За Еди Казасян, който със своята трупа тогава събираше овациите на цяла Европа, та дори и в САЩ, почти нищо не се знаеше. Малко се знаеше и за Леа Иванова. Ирина Чмихова дълги години преподаваше естрадно пеене и успя да обучи много български певци и певици, които все още пеят. Из спомените на арх. Олег Каразапрянов |
Още новини от Новини от Пловдив:
