| Историкът Видин Сукарев: Великите сили, са били наясно, че българите със Съединението няма да се спрат и ще искат и още, и още | ||||||
| ||||||
Ще започна с един такъв въпрос: как мислите, доколко е актуална темата за Съединението днес? Имаме една разединена политическа класа, която води и народа си към това. Абсолютно, с пълна актуалност е темата в момента и мисля че това е въпрос, който винаги е бил актуален. Неслучайно е и девизът "Съединението прави силата“, макар и е копиран от Белгия. В зората на възобновяването на българската държавност е избран и още тогава е тиражиран. В случая, разбира се, имаме препратки към актуалните политически събития. Но имаме нужда от единство при всички положения, най-малкото за каузи, които са национални, които не би следвало да зависят от политическата конюнктура вътрешна и международна. Така че този път тази актуалност мисля, че трябва да я констатираме с тъга. А доколко има отново външна намеса, защото отново се делим на русофили и русофоби? Да, изненадващо през последните две-три години се получи това болезнено разделение отново. Очевидно, то също е с корени от старо време, на практика си е съществувало, но стана неприятно осезаемо отново във връзка със скорошни събития. Имаме нужда при всички положения от промени, от това Съединението да послужи като пример. Защото когато то е организирано, хората в дъното на цялото това събитие също са имали свои различия и личностни, и концептуални, идейни, партийни, но са ги загърбили в името на България, в името на това страната да върви с ускорени стъпки напред, като тогава е имало и национална доктрина, очертана за съжаление от небългарска институция и изобщо хора, които са гледали други интереси, а именно великите сили. Тази доктрина, тя е антидоктрина, но всъщност борбата с нея формира доктрината – това е Берлинският договор. Така че на Съединението целият български народ е гледал като първа успешна стъпка към преодоляване на клаузите на този доста тежък за България акт, който ограничава нейното политическо, културно и икономическо развитие, твърде обещаващо през годините на българското възраждане ги ограничава на една съвсем малка територия и съответно редуцирано население. Със Съединението България вече става една доста по-голяма държава. Има много проблеми разбира се, но наистина в това отношение то е една много положителна стъпка. Ние неслучайно и до ден-днешен го оценяваме с положителен нюанс. Според мен има и неща, които остават зад кадър, естествено в дните преди и тържествата около отбелязването е важно ние да се радваме, че това събитие се е осъществило, че Съединението е успешно защитено, но има и уроци, от които със сигурност трябва да се получим, защото много скоро след това съединение териториално, икономически, институционално, дипломатически, всъщност отново страната тръгва по пътя на вътрешнополитическо разединение. И така до ден-днешен. И така си продължаваме все още. А какви са точно уроците от Съединението? Уроците са много и на мен ми се иска да говорим по-скоро за положителните. Положителните общо взето са ясни: единението, загърбването на дребнави личностни и партийни страсти. От там нататък активните действия на българската дипломация, от които мисля, че също има какво да се получим, въпреки че тогава България е в изключително тежка международна изолация. Всъщност говоря за Княжество България, тя няма статута все още на суверенна, равноправна с останалите независими държави, а има един власилитет, а този власилитет обикновено често се изтъква и в учебници, и в научни издания. Строго погледнато власилитета е доста формален с много отношения и почти винаги когато българската държава застане със своят институционален авторитет, с ресурсите, които притежава, макар и неголеми, но все пак тя вече си е една държава, вървяща по пътя на модернизацията, почти винаги е успявала да се пребори с пречките, със спънките, с това, което е било необходимо и е трябвало да го постигне. Добре се вижда това в нашата история и развитие след Съединението. Така че със сигурност това са едни положителни черти и характеристики. По отношение на тези, които не са чак толкова положителни, може да се каже, че всъщност със Съединението в народопсихологически план се затвърждава една склонност, която и до ден-днешен ние, българите, притежаваме, склонността да се действа хазартно, всичко или нищо, да се залага до голяма степен на една карта, на една стъпка, на едно евентуално положително развитие без т.нар. план Б или изобщо без да се имат предвид резерви. Естествено, че всички останали страни, чиито интереси са нарушени от Съединението, а на практика това са всички български съседи, голяма част от великите сили, са били наясно, че българите със Съединението няма да се спрат и ще искат и още, и още. Така че един недостатък на нашата политическа класа е точно това: че този урок не е научен, че не са си давали сметка, че следващите стъпки трябва да бъдат вече много по-добре обмислени, координирани. Отчасти това се случва с обявяването на независимостта през 1908-1909 година, въпреки че също има и там някои хазартни начини на действия. При всички положения от Съединението до Балканските войни всички историци, изобщо изследователи на политически, дипломатически, културни, стопански въпроси оценяват развитието на страната с много по-голяма степен в положителен нюанс. Но аз си мисля, че в известна степен краха, който настъпва след това, имам предвид националните катастрофи, а те предопределят нашето развитие като държава, като нация в много отношения дори и до днес, в някаква степен пак да кажа е свързана с тези бързи успехи, които ние сме извоювали и някак си не сме си дали сметка, че сме имали късмет. Т.е. сега трябва да призовем политиците отново да се върнат към събитията назад, да видят и да се поучат от грешките, които са направени. Но не знам дали това е възможно да се случи изобщо. Според мен политиците постоянно трябва да се връщат назад, те естествено трябва да гледат напред, но за да гледаш напред, трябва да имаш добра представа какво стои зад гърба ти. Всъщност понастоящем, ние с голямо нетърпение очакваме празниците, защото има почивни дни, рядко се замисляме какво са ни донесли всъщност тези исторически дати, имам предвид какво повече от развяването на знамена, от вечерни проверки, от "българи юнаци“ и други актове на патриотична изява, които не са нещо лошо, но ако зад тази повърхност няма съдържание, вече нещата придобиват по-различен характер и трактовка. Така че наистина на нас ни липсва тази далновидност и трябва много да се работи в това отношение. А аз нямам предвид само политиците, те политиците не са спуснати с парашут – те са избрани от народа, те са част от българското общество, те са български граждани, така че наистина би следвало да има много по-сериозни дебати, политики, равносметки. Защото това, което се случва в нашето съвремие, не че трябва да си посипваме главата с пепел, разбира се, всъщност ако гледаме по икономически, особено макроикономически показатели, в момента българските граждани живеят по най-добрия начин в цялата българска история. Може би да. Но при всички положения може, можело е и следва да бъде по-добре. Така че политиците са ни в дълг. Но също така и самите ние разбира се, тъй като както казахме, те са функция. И ако трябва да се върнем, а то трябва, защото това е поводът за нашия разговор, на Съединението, на историческите събития, наистина това е един огромен и бих казал дори не изчерпвам източник на вдъхновение. И на уроци. Да, освен на уроци, вдъхновение за съзидание, примери на саможертва, на организационна дейност. Естествено, че има неща, които са обстоятелства улесняващи обявяването на Съединението. На практика никой не се е противил. Цялата българска нация, интелигенция, военни дейци, политическа класа, всички малко или много са го искали. Сега имало е хора, които са считали, че не му е сега времето, но в момента, в който то се случва, в момента, в който всичко се извършва на 5 срещу 6 септември, започва още от 2 септември в Панагюрище и става факт, българските политически ръководители и княз Александър, и министър-председателят Петко Каравелов, и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, всички единодушно казват: Това ще е. От тук нататък връщане назад няма. А това е една малка държавица, току-що освободена, силно зависима от великите сили, даже може да се каже от техните прищевки. Така че действително това е време на изпитание, в което българският народ е показал готовност и мъжество. Да, мисля си обаче, в тази външнополитическа обстановка, в която се намираме в момента, не е ли малко опасно това прекалено залитане към национализъм? Т.е. как да се балансират нещата? Вярно е, че Съединението е извор на силен национализъм, на силни чувства от това, което сме постигнали като нация. Но все пак, как мислите? Според мен, както всяка една идеология, националистическите също могат и търпят различни фази и етапи на развитие. Аз си мисля, че ако национализъм означава политика, свързана със следване на национални интереси, без да се дискриминират етнически, религиозни малцинства и т.н., в това не би следвало да има нищо лошо. Освен това, мисля че е крайно време да се разбере, или поне аз така си мисля отдавна, че в съвремието национализмът е много повече от етнически маркер. Всичко трябва да минава през културата, през общността, през традициите. Т.е. не би следвало интересите на Република България да са тясно свързани само с етническите българи, православни християни особено, трябва всички да бъдем част от тази съвкупност. И мисля че модерният национализъм трябва да минава през общия културен модел. Да, чудесно казано. Примерно, какво представлява национализмът в Индия? Джавахарлал Неру го е описал още в края на Втората световна война, как може да има индийски национализъм? Това е Индия е един отделен свят. Там тогава са живеели половин милиард човека, сега са три пъти повече, които говорят на хиляди различни езици, изповядват множество различни религии, но въпреки това, това, което прави индийците нация, е именно общата култура и общата история. Ние, в България, притежаваме тези неща в изобилие и сега, а сме ги притежавали и преди. Примерно както в Сръбско-българската война, така и след това във войните за национално обединение, има немалко отличили се мюсюлмани, хора, които не са етнически българи, но те са получили кръстове за храброст, дори докато знам единствения златен медал, тези медали са се раздавали по решение, разпределяли са си ги самите войници – така пише един изследовател българист Бернар Лори, е, че единственият случай, когато е даден такъв медал с ранг на златен, е на мюсюлмани. Това става по-късно разбира се. Има множество примери във войните за национално обединение, а всъщност България става наистина значима военна сила и изобщо фактор на Балканският полуостров, пък и в Югоизточна Европа, именно след Съединението, в тези войни загиват много евреи, арменци. Така че тези хора оставят костите си в името на една държава, която е българска държава, но те са нейни граждани и всъщност са част от нея. Така че Съединението със сигурност се намира в основите на всички тези, дори в наше време процеси, които могат да придобият положително развитие, не че сега са крайно негативни, но със сигурност има какво да се замислям. Колегите историци, аз съм част от тази общност, много отдавна призовават, доколкото имам спомени, още от самото начало на Прехода, за национална доктрина и за една много по-добре структурирана политика в това отношение, както вътрешна така и външна, свързана естествено и с образование, и с пропаганда в хубавия смисъл на думата. |
Още новини от Национални новини:
