©

Драги съграждани, скъпи приятели,

на тази дата преди 8 години подписах Договора за присъединяване на България към Европейския съюз. За мен 25 април е ориентир какво сме направили с живота на страната си.

Когато слагах името си, редом с подписите на европейските политици на 25 държави, както и всеки ден от седемте години на преговорите, си казвах: "Ще видите, сега вече нищо не може да ни спре!"

Представях си България скоро - само след няколко години - просперираща, нормална европейска страна. Вярвах, че с малко помощ и дисциплина отвън, тук законите най-после ще важат за всички, грижата за нормалния човек и свободата ще заемат нови територии, децата ще растат в по-справедлива среда от тази на родителите си. Знам, че като народ не сме нито по-малко умни, нито по-малко трудолюбиви от успелите.

За съжаление, тази България, която си представях тогава, днес я няма. Не я строим, рушим я. Вижте икономиката ни, заетостта, растежа, заплащането - съвсем не са европейски.

Разделени сме - на граждани срещу политици, на работещи срещу пенсионери, на пациенти срещу лекари, на подслушвачи срещу подслушвани. И се оказа, че осем години не сме били "в крак с времето" и България е още по-далеч от европейския свят - тя дори вече не преговаря с него.

Резултатът - децата ни се евакуираха от България с темпове, непознати и за турското робство. Защото некадърното управление и поруганата справедливост са новото робство.

Всеки родител се радва детето му да може да пътува, да се образова в престижен университет в Европа - да, това са ползите от членството ни в Европейския съюз, но и всеки иска семейството до себе си, децата и родителите да са заедно. Това е нормалното.

Днес обаче българският родител няма очи да каже на детето си да остане тук, защото знае, че тук мечтите му ще катастрофират. А децата не искат да разчитат на нормални условия на работа в България, за да могат да помагат на родители, баби и дядовци. И заминават. Най мащабните средства в икономиката идват от спестените навън пари - тези, които децата, близките ни изпращат в България.

Това не е нормално. Грешим като общество и държава. Грешим като избираме хора, които не знаят кое е добро и кое е зло, кое е напред, кое е в полза на България и как да го постигнат.

Успехът на държавата може да се случи само през уроците на изминалите години. Този успех просветва във всеки талантлив българин, във всеки трудолюбив човек, във всяка добра дума или жест, които продължавам да срещам ден след ден из страната. Намирам го в производството, което, въпреки държавата, продължава да се крепи, в желанието на хората да работят, да се образоват, да се борят.

Затова знам, че ще се получи!

Този път трябва да се получи. Нямаме друга надежда, освен нас самите.

Аз вярвам в страната ни. Вярвам във всеки, който не се е отказал от нормалните човешки неща - свобода, права, работа, семейство, приятели, инстинкт за справедливост, грижа и бъдеще за децата, мисъл за България. Във всеки, който, въпреки трудностите, дава кураж на другите.

Ще се получи!

Ако всеки от нас направи усилие в името на нормалността. Ако вярваме в нея. Ако спрем да се доверяваме на еднодневките и месиите във властта. Ако най-после на тези избори се поинтересуваме къде, кога, с какво са се доказали пред България кандидатите, какво са направили за нея, какво образование имат, какво ще направят, за да живеем по-добре след две, три, четири години. Ако не забравяме, че от тези хора ще зависи на колко километра от тук ще живеят децата ни.

Затова, драги съграждани, скъпи приятели, изразете вашата позиция! Каквато и да е тя, кажете я! Излезте и гласувайте на изборите на 12-ти май! В името на нормалността.

Благодаря ви!