Дойдох в България преди четири години. По онова време в Ереван бях университетски преподавател, но това не беше моето призвание и реших да запиша магистратура за преквалификация. Записах се за участие в конкурс по програма за обучение в чужбина.

За отделните държави имаше определен брой от кандидати, които трябваше да бъдат одобрени. За Румъния например имаше седем бройки за попълване и осем кандидати и приеха всички, за България имаше 2 места и 30 кандидати, сред които бях и аз. Вероятно фактът, че владеех четири езика, и това, че работех в университет, надделя в моя полза и ме одобриха!

Причината да избера България беше отчасти и баща ми. Преди години често го командироваха във Варна. Казваше ми, че хората там са като нас и ще ми бъде по-лесно да живея в България, отколкото на друго място. Спомням си, че когато бях дете, на два пъти трябваше да се преместим във Варна завинаги, но нещо се случваше и това не се осъществяваше. Ето, сега аз съм тук - съдба!

Пристигнах в София. Записах магистратура на български език, без дори да зная азбуката, и година и половина по-късно завърших с отлична диплома. Това е моето голямо постижение!

За тези две години в София създадох приятелства, животът в България ми хареса и започнах да обмислям варианти да остана. Реших да кандидатствам по обяви за работа в страната. Не след дълго ми се обадиха за интервю от Варна! 

Междувременно в разговор, мои приятели решиха да ме запознаят с един мъж, а впоследствие се оказа, че и той е от Варна. Беше моряк и професията му го беше отвела далеч, затова единственият възможен начин за запознанство към онзи момент беше чрез скайп.

Свързахме се и първият разговор, който проведохме, трая 7 часа! Разговаряхме и на следващия ден, и на следващия... 

Дойде време за отиването ми във Варна, но интервюто за работа не протече според моите очаквания и бях изправена пред следващата стъпка да се прибера в Армения. Тогава той прекъсна контракта си и се прибра по-рано, за да се срещнем. Така започна нашата приказка...

Заедно сме от две години и живеем като семейство. Замина на рейс преди седмица. Всеки следващ път заминаването му е по-трудно и за двамата, защото с времето се усещаме все по-свързани.

Останала сама, не мога да правя нищо от онова, което сме правили заедно... Не мога да седна да се храня на масата, където преди това сме вечеряли заедно, защото ще погледна към неговия празен стол и ще плача. 

Не мога да си пусна филм след вечеря, както обикновено правехме заедно, защото ще плача. Вечер пием чай, когато сме заедно, но сама и това не мога ... Не мога да отида на пазар, нещо, което обичахме да правим заедно, защото ще плача. 

Възглавниците на дивана стоят така, както на него са му били удобни, чехлите му стоят в коридора, все едно това ще ме заблуди, че ще се прибере по-скоро... 5 месеца е ужасно дълъг период...

Когато е у дома, си имаме ритуали. Сутрин той винаги са събужда много рано заради професията и когато аз стана, вече е изпил едно кафе и ме чака. Направил е плана за деня и докато се разсънвам, ми чертае какво е намислил, а аз обикновено кимам в съгласие! Толкова е хубаво!

Сега, когато се събудя и знам, че той не е там и не ме чака с кафето, и не ме чака с плана за деня, още от събуждането мъката засяда в гърлото ми, няма любим човек, няма кафе, няма план...

Няма ги и родителите ми, близките ми, приятелите ми, разбирам, че съм съвсем сама, в друга държава. Мисълта, че цял ден ще съм сама и на следващия ден, и след месец, след два, след три... това е ужас!

Всички, от които мога да взема топлина, са далеч. И всичко останало, всичко познато, магазинът от детството ми, спомените, улиците, познатият мирис, тази енергия, която човек получава от познатите неща. Човек се чувства по-силен, когато е заобиколен от родители, близки, приятели, познати. 

Казват, че Бог дава на човек толкова, колкото може да понесе. Често чувам от близките ми, че това е бил мой избор, казват ми: ти знаеше, че така ще стане, и не трябва да плачеш... Да, знам, че това е така и при всички останали моряшки семейства. Но от това мъката ми не става по-поносима. Да бъдеш жена на моряк, е героизъм. Моряшките жени са героини.

За две години ни се събира по-малко от година живот заедно. Когато се прибра от предния рейс, след два месеца му се обадиха да се качва отново. По принцип не е добре да отказва, но за мен това беше толкова скоро...

Аз разбрах, че като една добра жена трябва да кажа "Добре", но не можах. Заведе ме на обяд да се разсея, а сълзите ми капеха в чинията, не можех дори да преглътна. Прави ми сутрин кафе, а сълзите ми капят в кафето. Беше ужасно. 

След три мъчителни дни, в които не можех по никакъв начин да спра да плача, той каза не, не ми трябва контракт, не мога повече да те гледам така. И отказа. След още два месеца замина, но вече шокът от факта, че ще трябва да го изпратя отново, не беше толкова голям. Бяхме прекарали четири месеца заедно!

Понякога ме обзема страх дали времето, в което сме разделени, няма да ни доведе до отчуждаване. Раздялата ни е болезнена, защото свикваме да бъдем заедно. Страхувам се да не свикне да бъде и без мен, докато отсъства. Питам се дали, когато се върне, ще е същото, дали няма отново да се наложи да свикваме един с друг. 

Надявам се поне основните неща да останат, за да не трябва всеки път да минаваме през това. При нас има и културни различия, в началото всеки си мисли, че е прав, после постепенно отстъпваме, докато се напаснат характерите. Необходимо е време всеки да свикне с другия, време, в което и двамата по малко се променяме. И когато двама души искат да бъдат заедно, тези промени са естествени.

Зная, че няма семейство без малки конфликти. Но когато дойде датата на заминаване, всичко изведнъж губи значение, остава само хубавото и съжаляваме, че сме имали време в спорове. Обещаваме си повече да не допускаме това. Когато двама души, които се обичат, живеят осем месеца в годината разделени, не трябва да си губят безценното време заедно и преброените дни, които имат, в безсмислени разпри...

Предстоят коледните празници. Всички, които обичам, са далеч. Жената е човекът, който трябва да създаде уюта вкъщи, искам да украся елха, но няма да има кой да й се радва. Всичко това е тъжно. Това е нещо, което се прави от поне двама души.

Дали се свиква? Някои казват: да. Аз все още не знам, но... не ми се иска да свиквам да бъда сама. Всички моряци трябва да държат жените си в памук, защото това да си моряшка жена, е героизъм!