Албена Загорска, правнучка на Васил Левски: Днес нямаме един враг, но народът ни е объркан

В деня, в който честваме 186 години от рождението на Васил Иванов Кунчев - Левски, потърсихме внучката на сестриния внук на Левски - Албена Загорска. Нейният дядо Бочо Загорски е син Гина и Христо Загорски, верен съратник на Апостола, член на революционния комитет в Карлово.  

Албена, била съм дете, но колкото и пъти да съм поглеждала портрета на Левски, окачен над камината в дома Ви в Пазарджик, толкова и пъти тръпки са ме побивали от гордост и вълнение. Колко остана от кичура на Левски зад стъклото на портрета? 

Малко коса от кичура на Левски е останала. Дядо ми Бочо Загорски е дарявал не само на музеи. Давал и на хора, които искрено са се прекланяли пред делото на Апостола, но само по косъмче, разбира се. Дарявали сме на музеите в Карлово, Пазарджик и София. В музея в Пазарджик са и всички записки на дядо ми. 

Приносът на дядо Бочо за запазване на спомена за Апостола е несравним. 

Ако трябва за някой изобщо да има право да говори след Левски и за Васил Левски, това е дядо ми Бочо Загорски, светла му памет. В годините след 1944 и нататък, когато не се е говорило толкова много за делото на Апостола, не е имало и толкова медии, тогава дядо Бочо е обикалял цялата страна. Ходил е по казарми, училища, институти, фабрики, за да раздава портрета му и да разказва за делото на Васил Левски. Сам, абсолютно безвъзмездно, просто го е правил за делото. Искал е да предаде най-вече заветите на Левски - хората да го знаят, да го помнят, да не го забравят.

2023 година сме. В наши дни какво може да Ви зарадва най-много като потомственик на Васил Левски?

Най-трогателното, най-истинското, най-радващото е, когато видя деца да оставят по едно цветенце на паметника на Левски. Това е най-ценното, най-важното. И се надявам повече хора да се опитват да спазват заветите на Дякона. Но като цяло, не се наблюдава подобно нещо при управляващите държавата ни -  при тези, които най-много трябва да ги спазват. Много се говори, но всъщност като действия - нямат нищо общо със заветите на Левски. От нито един политик, от нито едно правителство в последните години, те не се спазват. Не конкретизирам никой, просто при всички, тенденцията е една и съща. Не виждам някаква разлика.

Спазваме ли заветите на Апостола като народ?

Къде виждаме в момента саможертва и защита на националния интерес? Риторичен въпрос беше, нали? Че точно кой върши нещо полезно и с идеята за държавата ни? Дори не говорим за съвсем без пари. Просто да се знае, че го прави за България? Кой е готов да даде живота си за държавата? Никой.

“Ако спечеля - печели цял народ, ако губя - губя само себе си", е казал убедено Васил Иванов Кунчев. Четем ли правилно тефтерчето на Левски? Четем ли го изобщо?

При нас е точно обратното. Ако печеля - печеля за себе си, а народът да се оправя. Това е рефренът в наши дни. За съжаление, тази тенденция се наблюдава и между хората. Това е и защото държавата не помага особено, а всеки е научен да се оправя сам за себе си. В Гърция, където хората съм живяла дълги години, поне хората знаят да протестират, сега и във Франция видяхме, че не се дадоха лесно. Не успяха, но поне обществото се опитва да направи нещо и то през цялото време. Нищо не постигнаха, защото държавната машина е смазваща, но поне се опитаха. При нас е разделение. Светът в момента е такъв, че се вижда, че не всичко зависи от гражданите на отделните държави. Но трябва наистина да има единно мнение и борба за интересите във всяко едно направление.  

Съединението прави силата, но разделени ли сме днес?

В България самият народ е разделен. Ако във времето на Левски, е имало идея, имало е враг - сега вече конкретен враг видимо няма - за един врагът е един, за друг - друг е враг. Нямаме единение в мисленото. То институциите не могат да се разберат на коя страна сме, а какво говорим за целия този объркан народ. Той в момента няма и избистрена яснота за това какво иска и за какво се бори. И самите българи са объркани. Отгоре, във властта, ако няма идея какво правим, какво да очакваме. Във всички времена трябва да има харизматична личност, която да поведе хора и зад която те да застанат. Тя трябва да е обединяващата, а в момента няма такава личност.

Какво би ни казал Васил Левски сега?

Честно казано не знам какво би ни казал Васил Левски днес. Може би би бил объркан в този свят, но ако беше тук, може би щеше да бъде тази личност, която да повече народа към нещо, което да помогне и да даде друго лице на България.

Щяха ли да се опитат да го омаскарят и него - Апостола?

Васил Левски е живял в неговото време и вероятно е добре, че е живял в неговото време. Защото в наши дни, не знам какво би станало с него. Това е истината. Иначе за Левски, защото аз не мога да бъда Левски, защото нямам неговите качества, нищо че съм му роднина - единственото, което се опитвам, е да живея така, че да живея достойно.

Б.а: Из спомените на дядото на Албена - Бочо Загорски, син на най-голямата дъщеря на Яна и Андрей Начови – Гина:

"Веднъж като млада булка Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът й. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата й. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там, пред нея, той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.

Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. Отиват на гости при роднини. (Това е на 6 декември 1872 г. – б. м.) Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: "От радост, синко!“ Това била последната среща на майката със сина.

Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: "Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник. . .“