Дайнов за Путин и ЕС: Той - змия, ние - жаба

Грешката на Путин в Украйна е, че за 24 часа извърши действия, които обикновено отнемат година, но не е ясно какво го е накарало да постъпи по толкова необичаен начин, пише българският политолог проф. Евгений Дайнов в анализ за euroactiv.bg.

Публикувах две книги, в които Владимир Путин е главно действащо лице –  едната през 2008 г., другата през 2020 г. Проучвах го обстойно и вече месец се чудя защо този внимателен и хитър човек допусна толкова  огромна стратегическа грешка, като започна войната в Украйна. Ако беше продължил както преди, търпеливо и хитро, щеше да продължи да трупа реална власт и влияние на геополитическата сцена. Вместо това той заложи всичко на един стремглав устрем и катастрофира зрелищно.

Гледали ли сте как змия поглъща жаба? Първоначално змията, след като се е шмугнала зад жабата, я захапва и я задържа. Жабата се поклаща за кратко и след това спира. И нападателят, и жертвата лежат там като че са замръзнали от години. Жабата очевидно се опитва да се приспособи към тази нова ситуация. След това, в рамките на част от секундата, змията внезапно се придвижва нагоре с още един сантиметър и след това следва още един период на пълно бездействие. След още няколко подобни маневри, жабата най-накрая изчезва в устата на змията.

Това правеше Путин с нас – "Запада“, в продължение на две десетилетия.

Той се шмугна зад нас в края на 20-ти век, уверявайки ни в своята либерална и модерна принадлежност, докато взривяваше жилищни сгради в Русия, за да обвини чеченците за експлозиите и да отприщи втората чеченска война. Западът, по собствените му думи, "се развълнува за малко и след това се успокои“. Тогава той се зае да задушава всяка опозиция и свободомислие у дома. Западът се "разбуди за малко“, но беше оборен с твърдението, че Русия е някаква друга по-висша цивилизация, която не трябва да бъде съдена по западните стандарти за демокрация и права на човека.

След като уби няколко журналисти, а икономиката вече не беше в най-добро си състояние, през 2008 г. Путин проведе светкавична война в Грузия, за да натрупа подкрепа у дома. Западът се развълнува за малко, пропускайки много по-важна част от стратегическата картина – подготовката на Путин да проникне в Европа чрез това, което тогава той смяташе за "православния полумесец“. Идеята беше да се подчинят православните и бъдещите членове на ЕС и НАТО, като накрая се озове на унгарската граница.

По време на кризата с държавния дълг той се опита и не успя да спечели Кипър и Гърция с финансови подкупи, а през 2016 г. след неуспешен опит за преврат загуби Черна гора. Това обаче остави Сърбия и Северна Македония като потенциални клиентелистки държави. До 2019 г. през България беше изграден новия газопровод "Турски поток“ до Сърбия и Унгария, за да вкара България, която е член на ЕС и НАТО, в сферата на влияние на Кремъл. По това време, разбира се, Турция, България и Унгария бяха управлявани от приятелски настроени към Путин автократи.

По същото време, използвайки флангова идеологическа маневра, Путин насърчи Запада да потъне в изтощителни и дестабилизиращи културни войни. Когато Западът започна да се пита в какво всъщност вярва, Путин се препозиционира като християнски консерватор и традиционалист, застанал срещу пагубната "либерална идеология“, която върви срещу същността на човешката природа. До 2019 г.  се очакваше до голяма степен такива "традиционалисти“ като него, с активната му  подкрепа, да доминират в Европа, която той вече беше подчинил с газопроводи и нефтопроводи. В Белия дом, разбира се, той имаше естествен съюзник в лицето на президента Доналд Тръмп.

Междувременно през 2014-2015 г. Путин отхапа украински територии и погълна Крим. Западът се развълнува малко повече от обикновено. Но по думите на Александър Дугин, тогавашният идеологически гуру на Путин и фашист по самопризнание, "те (Западът) ще допълзят обратно, защото имат нужда от газ и петрол". Веднага изразът "ще допълзят обратно“ се превърна в призмата, през която Кремъл погледна към Запада, като назначи бивши високопоставени политици в управителните съвети на своите газови, петролни и ядрени енергийни компании.

За съжаление на Путин, планираното завземане на Европа от неговите "традиционалистки“ съюзници не успя да се материализира. Отново и отново, започвайки от 2017 г., европейските общества отблъскват неговите съюзници на избори. Идеологическият климат се променяше с преобладаващи ветрове в посока ляво-зелено-либерално. Това даде лош пример у дома и Путин отново затегна гайките, превръщайки се в пълноправен диктатор.

След като загуби битката на идеите, Путин видя как неговата мека сила ерозира. Без икономика, с която си струва да се похвали, до 2020 г. Путин трябваше да се откаже от твърдата сила, за да продължи да разширява влиянието си на геополитическата сцена. В руския контекст "твърдата сила“ винаги е означавала едно нещо – използване на войната като продължение на политиката.

Очевидният курс, който трябваше да предприеме, беше да продължи със стратегията "змия-яде-жаба" – да хапе, докато чака Западът да спре да рита, а след това да захапе отново. В Украйна това би означавало серия от тактически маневри, продължаващи поне една година.

Първо. През зимата на 2022 г. Москва призна независимостта на Луганската и Донецка "народни републики“ и "отговори благосклонно“ на техните искания за разполагане на руски войски на тяхна територия, за да ги защитят от "украинската агресия“.

Второ. След като Западът спре да се вълнува, подкрепя тези "републики“ в твърдението им, че "украинските окупатори“ трябва да бъдат изчистени от цялата територия на Донбас и Луганск ("републиките“ заемат само една трета от тези административни области). Руската армия ще подкрепи "републиките“ в разчистването на "украинските окупатори“, превземайки Харков и Мариупол. Предполагаше се, че Западът този път ще бъде ужасно развълнуван, но след няколко месеца, с наближаването на зимата на 2023 г., ще "допълзи обратно“ за газа.

И трето, майсторският удар – по някое време през тази зима Путин щеше да обяви, че това, което е останало от Украйна, е нестабилна  държава, управлявана от куп нацисти и следователно представлява риск за сигурността на целия регион. Тя трябва да бъде погълната от Русия, за да спре да дестабилизира всичките си съседи. Този аргумент има безупречно историческо родословие. Точно като извинението, което  Хитлер е използвал, за да погълне останките на Чехословакия, след като отхапа района на Судетска област; както и извинението, което Сталин използва, за да превземе източните територии на Полша, след като Хитлер превзе западната половина.

Западът, в бойния план на Путин, този път щеше да се развълнува наистина и да наложи наистина болезнени санкции. Щяха да последват няколко трудни месеца. Но, както посочи Дмитрий Медведев по време на прочутата сесия на Съвета за сигурност в началото на войната, Западът неизбежно ще "допълзи обратно, като ни донесе всичко, което искаме, както правеше преди“.

До настъпването на зимата на 2024 г. всичко ще се върне към нормалното за всички, с изключение на Украйна, която вече няма да съществува. Тогава Путин щеше да има няколко години свободно време, през които да се подготви за превземането на Молдова, Грузия и поне една балтийска държава. Междувременно той бързо ще дестабилизира Босна и Херцеговина, като отцепи сръбския компонент и ще го присъедини към Сърбия, след което ще превърне тази страна във военен пост и ще подчини съседните Северна Македония и България – "православния полумесец“, възкръснал от пепелта.

На 30-тата година от избирането си за президент Путин щеше да покори и разцепи Европа и да окаже непоносим натиск върху НАТО. Обновената руска империя ще се превърне в суперсила по модела на стария СССР.

Това беше планът, който ставаше ослепително очевиден за всеки, който следеше еволюцията на Путин, поне от лятото на 2021 г. И можеше да проработи, ако Путин бе продължил със своята търпелива стратегия "змия-яде-жаба".

Но това, което всъщност се случи, беше нещо съвсем различно. Той компресира стъпките от едно до три в 24 часа. Този стремглав устрем обедини Запада и преопакова Путин като международен гангстер, направи невъзможно установяването на "православния полумесец“, както и възхода на новата империя.

Внезапното му решение да избърза беше катастрофална стратегическа грешка наравно с нахлуването на Наполеон в Русия два века по-рано. Путин не само загуби всичко, което е строил внимателно в продължение на две десетилетия, но също така сложи край на собственото си управление и  издигна призрака на раздробяването на Русия в десетки републики, княжества и други подобни. Вместо да превземе Европа и да се превърне в най-страшния лидер в света, Путин слага край на шествековната руска експанзия.

Ще бъде интересно за бъдещите историци да се опитат да разкрият причините за тази стратегическа грешка. Дали Путин се е почувствал твърде стар или болен, за да продължи да играе дълги стратегически игри? Дали не е започнал да се тревожи, че след като неговата мека сила ерозира и икономиката му е изостанала от навлизането на Запада в нова технологична ера, скоро ще дойде моментът, когато последното му останало оръжие, армията, ще стане неуместно? Или има нещо съвсем друго?

Тези въпроси ще бъдат изследвани през следващите десетилетия. Засега можем само да констатираме очевидното – Путин изведнъж реши да заложи всичко в едно стремглаво бягане  и загуби.