- От Варна съм, тук съм израснал. Завърших Френската гимназия с испански език, после медицина в Румъния и в момента работя на две места, защото имам планове и други пътеки на развитие, които изискват средства. Не си вадя парите от хобито си, а с много труд. Познавам хора, които печелят от хоби като моето, но нивото, до което аз се старая да го развия е полупрофесионално. Имам професия и призвание, но това е нещо, което ми доставя удоволствие и ме разтоварва от стреса на професиите ми и ежедневните занимания. Препоръчвам на всеки да си има по нещо, което да го разтоварва. При мен просто е по-екстремно. 

- Не се опитвам да подражавам на героите от комиксите, това, което правя ми носи удоволствие. Преди няколко години започнах да се качвам по по-високи места. Това ходене по ръба и по-екстремните изпълнения не са задължителна част от спорта, който практикуваме - паркур. Вписва се добре като част от обстановката на паркура. 

- Каква е философията на това, което правиш, каква е идеята?

- Идеята е да надскочиш себе си, това е голямо предизвикателство към себе си...Не гониш чужди постижения, не се опитваш да победиш другите. Тук целта не е да си по-добър от останалите. Всеки е индивидуален. Съревнованието отдавна е доказано, че не е най-добрия метод на еволюция, по-добро е сътрудничеството. В един момент трябва да победиш и себе си. Всяко по-голямо изпълнение е една малка победа. 

- Много преценен и много осъзнат...Това не е само емоция, не е само екстремно. Всичко е преценено и се планира внимателно предварително. Ние не се занимаваме от вчера за днес. Някои момчета имаме по 12-15 години с упорити тренировки зад гърба си. Всеки скок, всяко изпълнение, всичкия тоя баланс, координация на тялото, на въздушна ориентация, и акробатичните способности, се дължат на години повтаряне в контролирана среда и на безопасни места. Ние сме приятели с Федерацията по спортна гимнастика и сме редовни посетители в залата по гимнастика, където всичко се изпълнява на постелки в омекотена среда. 

Така научаваме нещата, че да няма травми и инциденти навън. В крайна сметка това е като преминаване на следващото ниво. Има ужасно много работа в безопасната среда, която остава невидима за хората. Ние не споделяме мотото: "Живееш само веднъж" и зад тези "лудите" неща, има много работа зад кулисите. Както актьорът излиза на сцената, играе спектакъла пред теб веднъж, но зад това стоят много репетиции.

-Какво мисли майка ти за това, което правиш?

-По-добре да не коментирам. Знам, че се страхува и това я безпокои, но с времето започна да ми има по-голямо доверие, че не правя глупости, не създавам проблеми, нямам сериозни инциденти и травми. Забелязах, че има хора с много негативно мнение за това, което правим. 

- Емоцията ли надделява или инстинктът за самосъхранение? Има ли място страхът все пак в това, което правиш?

- Като малък имах много голям страх от височини. Ако спра да се занимавам, той ще се върне с пълна сила. Имам страх от паяци и от медузи. Това лято бяхме на едно място да скачаме във водата. Видях една от най-големите медузи, но се хвърлих право върху нея. Това е начинът да се преборя със страха си. За мен той е бариера, която трябва да надскоча. Не трябва да се подчиняваме на страха. Винаги ми е било смешно, когато човек с клаустрофобия не смее да влезе в асансьор. 

Човек трябва да вярва, че страхът е подсъзнателен и може да бъде преодолян. Тръгнах дръзко срещу страховете си. Не можем да позволяваме на страховете ни да ни ограничават. Ако търпим поражение пред страха си, ще търпим поражение и пред друго, пред човек, който ни притиска, пред обстоятелства в живота...

- Честно казано много ми е трудно да квалифицирам нещо като трудно и рисковано. Повечето места са във Варна. Когато искам да се кача някъде, ако не е по-ниско от 16-17 етажа, не ме блазни идеята да се кача там. Чувството е адреналин, предизвикателство, игра с ръба на възможностите ти...Не е без риск. Преди няколко дни в София падна едно момиче и се опитаха да препишат инцидента на модерните селфита, на екстремното ходене по ръба. Ние преди всичко се занимаваме с паркур. 

Не сме постоянно по ръбовете. Това са единични приключения, които са увековечени със снимка. Няма толкова много желание да се качим на всеки възможен покрив. Когато създадем такава снимка или видео е защото самото място ни е грабнало. Живеем във време, в което постоянно ни спират докато сме малки-това не може, не прави това или онова...В по-голямата част родителите са прави, но в масата от забрани и ограничения има малък процент от ситуации,в които грешат. Децата стават все по-кадърни и трябва да ги насърчаваме да се борят със страховете си. 

- Имаш ли си приятелка?

- Нямам си приятелка и предполагам, че няма да е лесно да се появи, защото трябва да е момиче, на което няма да му побеляват косите от това, което правя, защото аз нямам намерение да спирам. Но не бързам. Ще дойде момент за семейство и деца. Опитвам се да си осигуря чисто практически удобно бъдеще, да имам дом и работя упорито, за да постигна целите си. В Инстаграм имам над 8000 последователи, имам фен база, това отваря врати. Смятам, че и хобито е нещо, което помага в живота. 

Хората като ми гледат снимките мислят, че аз друго не правя. А аз работя на две места, но всичко в живота ми е изчислено и организирано. Често ставаме в четири сутринта, за да можем да направим красива снимка на някой връх. Времето си го създаваш, като искаш да направиш нещо, намираш време. 

Последно ходихме да скачаме от Чудните скали. Планирали сме го два месеца. Знаехме точно какво ще правим. Строга организация е. Другите ми приятели също имат работа и ангажименти към семейство. Сред нас няма безделници. Всички са интелигентни хора, имаме архитекти, лекари, инженери, прависти, музиканти...

- Какво ти дава тази популярност в социалните мрежи?

- Не може да живеем за лайкове и човешко одобрение...С развитието на социалните мрежи си има цел и идея. За мен идеята е отваряне на врати и популяризиране на спорта паркур. По други държави го направиха отдавна. Благодарение на тази популярност, която успяха да натрупат, в момента в държави като Швеция има изградени над 800 парка и съоръжения за тези спортове. Набра такава популярност, че се превърна в култура и движение и държавата го толерира. За щастие не съм само аз. Ако се вгледате в профила ми в социалните мрежи в тези изпълнения на високото има много неща, преплетени с паркур и акробатиката. 

Ако наберем популярност един ден управляващите се надявам да видят потенциала на този спорт. До момента големите риби гледат само потенциала за печалба. Както е във футбола. Англия наскоро стана първата държава, където паркура е официален спорт. В Швеция и Испания също ще бъде легализиран. Имаме много да надскочим. А съоръженията не са скъпи, малко излят бетон с няколко железа. Във Варна сме около 30 момчета, които се занимаваме с това, най-много са в София и Пловдив.