Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Пловдив
Анализите
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Общество
Криминални
Институции
Други
Бизнес
Агро
| Манол Пейков разказа как македонският град Кочани скърби за трагедията | ||||||
| ||||||
"Дарко казва, че никога не е виждал родния си град толкова тъмен и тих. Дори по време на пандемията. Дарко е от Кочани, но е женен за българка и живее в София от 22 години. Свърза се с мен по месинджър докато гласувахме бюджета в четвъртък. Предложи да дойде с нас – и ние приехме. Всъщност до последно не знаех ще успеем ли да тръгнем, или не. Когато четвъртъчното заседание приключи в 7 без 10 сутринта на следващия ден и стана ясно, че петъчното се отменя, почувствах известно облекчение. Пет часа сън, после с Чило отидохме до посолството на Северна Македония, за да изкажем съболезнованията си. Сетне – до Младост 4, за да вземем Дарко. * * * Стигнахме в Кочани по свечеряване. На вратата на хотела беше залепен нов-новеничък некролог на 25-годишно момче. – Наш колега е. Загина в пожара – отговориха на мълчаливия ни въпрос младите рецепционисти, докато шетаха наоколо, за да ни настанят. * * * Един от първите хора, с които се срещаме на улицата, е жена около моята възраст с две момичета до нея, която Дарко ми представя като "тетка" си – братовчедка на майка му. Без изобщо да се церемони, жената топло стиска ръката ми и ме обсипва с благодарности. Настоява утре да пием кафе (уви, така и не се случи, защото едно от децата се разболяло). След първоначалното стъписване осъзнавам, че статиите в македонските медии за събраните от фондацията средства явно са ме направили "известен" тук – или поне... разпознаваем. * * * Петък вечер е, но в Кочани – град с размерите на Ловеч – не работи нито едно заведение. Н и т о едно. Междувременно Дарко ни запознава с Тихомир – негов колега, с когото са завършили авиационна техника в България. И двамата говорят блестящ български. Тихомир настоява да вечеряме у тях. След кратко колебание и обичайната размяна на реплики ("Ама няма ли да ви притесним?" – "Не-е, Надица е винаги готова за гости!"), решаваме да приемем. * * * Надица е завършила зъболекарство в Пловдив и има много високо мнение за висшето ни образование (поне за нейната специалност!). Върнали са се тук, защото семейството й има зъболекарска практика в града от десетилетия. Тишо също работи по специалността си – на летището в Скопие, 45 минути път по магистралата всяка сутрин. Гощават ни пребогато с местни сирена, вносни салами и домашен айвар. Чило и Тихомир намират обща тема – тайни техники, местни похвати и сръчнотии около варенето на домашна ракия. Тръгваме си след около четири часа. Пеш – за да ни се проветрят главите. В Кочани и без това всичко е на един хвърлей разстояние. * * * На сутринта във фоайето ме чака Мизо – приятел от Американския университет, с когото не сме се виждали от (точно!) 30 години. Дошъл е да ме види от Скопие. Прегръщаме се. "Мизо" е рядка фамилия за Македония. Охридска е – там по традиция не се слагали наставки към името, ми обяснява Мизо (чието първо име, впрочем, е Никола). Разказва ми как когато през 1920-те дошли сърбите, сменили името на дядо му – турили "-чич" накрая. После, през 1940-те, дошли българите – и добавили "-ов". Едва през 1962-ра успял да си възстанови истинското име. Разправя ми също така какви усилия му е коствало да си върне родната къща на върха на хълма в Стария Охрид, купена от прадядо му по турско време срещу торба жълтици, сетне – отнета от комунистите, а още по-сетне – усвоена от църквата. – Никаква приватизация не помогна, нещата се влачиха с години. Докато не почина владиката, който живееше вътре – припомня си Мизо. – На следващия ден ни я върнаха. * * * Мизо отдавна следи нашата инициатива в Прилеп по придобиването и възстановяването на къщата на Талев – и я намира за изключително смислена. Една от причините да дойде тук днес е за да ни предложи съдействието си. Самият той е финансист, но майка му е един от водещите скопски архитекти. Леля му пък е един от големите експерти в страната по опазване и реставрация на архитектурни паметници. Говорим си оживено по тази тема около час, накрая се разбираме да ги посетим на място в Скопие – веднага, щом ни се отвори възможност. * * * Плануваме да тръгнем обратно за България в ранния следобед, тъй че не разполагаме с много време. Дарко и Тихомир ни развеждат из града и ни запознават с нови и нови хора. Ненад – състезател по кросфит, който живее природосъобразно и ненавижда всякакви изкуствени добавки. Кумецът на Дарко Стоян, който – така разправят – е толкова бъбрив и отвеян, че докато стигне до масата си в ресторанта, другите вече са стигнали до десерта. Без значение за какво говорим, темата за загиналите младежи виси над нас като тъмен облак. * * * На улицата е слънчево, реката е красива и спокойна, минават семейства с деца – но всички са някак тихи, объркани. А погледите им обхождат земята – или пък околните дървета и стълбове, обсипани с десетки прясно разлепени некролози. * * * "Как допуснахме да се случи?" Всички – без изключение – са на мнение, че корупцията е в основата на всичко. Заобикалянето на правилата посредством подкупи и рушвети. – Виждаш ли онези двамата? – сочи ми Дарко някакви хора на другия тротоар. – Те са баща и син, и двамата на държавна служба. Издават... разрешителни. – Типове като тях трябва да са в затвора – мръщи се Дарко. – После дообяснява: – Работата е там, че у нас дори когато всички документи ти са изрядни, пак трябва да плащаш рушвети на хора като тези, ако искаш да работиш – понеже в противен случай винаги ще си намерят повод да те затворят. И собствениците в крайна сметка се изхитряват – защо да изяждат и солта, и боя, щом всичко може да бъде решено с известна сума под масата? Ето затова сме, казва ми Дарко, на тоя хал. * * * И друго, обаче, не им дава мира. Разправят, че когато прескочила искрата и се запалил покривът, хлапетата – вместо да бягат – започнсли да правят снимки с телефоните. Когато осъзнали какво се случва, било твърде късно. И настанала страшна блъсканица – човек връз човека. Как така не са се усетили? Наистина ли не могат да различат виртуалното от действителното? Защо никой не ги е учил на това? И ако на младите им е трябвало време да осъзнаят какво се случва, къде са били възрастните? Нямало ли е охрана, която да ги напътства? Много въпроси. Повечето – без отговори. * * * Дарко и Тишо предлагат да отидем до църквата. Отец Димитър – млад и енергичен свещеник – е вложил огромни усилия в помощ на пострадалите. Днес си е взел отпуска, но ще можем да поговорим с неговия заместник. Църквата "Свети Георги" е горе на хълма, стара и величествена, прясно измазана отвън и отвътре. Свещите са изнесени в съседно помещение, за да не опушват подновените фрески. Пълно е с хора. Ние също запалваме по свещ. Заместникът на отец Димитър също отсъства. Намираме заместника на заместника, който провежда кратък телефонен разговор с колегата си. – За жалост днес няма да може да се срещне с вас, но ми каза да ви предам непременно да отидете в Кризисния център. * * * Разположен в самото подножие на хълма, Кризисният център гъмжи от хора – поне двайсетина младежи неуморно шетат из стаите. Създател и ръководител на центъра е Иван, известен сред всички тук като Джони. Тишо ми разяснява, че Джони е местен IT-предприемач, фирмата му е "нещо като Телерик, но несравнимо по-малка". Веднага след пожара Джони – изцяло на свои разноски – събрал две дузини младежи, настанил ги в офиса си и разпределил задачите. Буквално на следващият ден успели да вдигнат импровизиран уебсайт със всички имена на пострадалите, придружен от IBAN, на който може да се дарява – както и точен размер на дарените до момента суми по всяка от сметките. Във вътрешното помещение четири момичета управляват походен кол-център – отговарят на всевъзможни въпроси, които се трупат ежечасно от познати и непознати, засегнати и незасегнати от ужасното бедствие. * * * Обясняваме на Джони кои сме и от какво имаме нужда – да научим повече детайли за състоянието на всяко от пострадалите семейства, за да разпределим средствата по възможно най-смислен начин. Джони – стегнат и достолепен мъж на около четиресет и пет – ни разбира от половин дума (пък и вече е чул за нас – новините за нашата дарителска инициатива са ни изпреварили). – Ние нямаме право да бъдем съдници кой има нужда и кой не – отсича. – Но приветстваме вашия подход и ще ви предоставим цялата информация, от която се нуждаете. Сетне делово ни прехвърля на свой колега – той също се казва Дарко – който ни отвежда при момичетата във вътрешността; те ни поздравяват и обилно ни благодарят (едното момиче ми благодари на чист български език; питам я къде се е научила да го говори; отвръща ми, че е била на обучение за стюардеси в София; "аз много обичам страната ви и хората в нея", добавя със светнало изражение). Сетне петнайсетина минути обсъждаме информацията, от която ще имаме нужда: имена, плюс имейл или телефон за контакт, плюс бележка за всеки по-специфичен случай – самотни майки; повече от един пострадал в семейството; семейства с един родител; семейства, останали без поминък. Обещават да пратят всичко до няколко дни. * * * Докато сме там, на няколко пъти ни предлагат кафе и напитки. На излизане забелязвам, че точно в средата на офиса има две маси, отрупани с храна и безалкохолни. – Това кой го финансира? – любопитствам. – Никой. Веднага щом разбраха за Кризисния център, от заведенията започнаха сами да ни носят, съвършено безплатно. Седмица е минала оттогава, но продължават да ни снабдяват. * * * Посядаме в парка преди тръгване. Около три следобед се очаква шествие срещу корупцията. Хърватски екип снима филм за трагедията. Дошъл е и репортер на една от големите български телевизии. Макар да изглеждат спокойни, вътрешно хората са настръхнали – за което свидетелстват и потрошените витрини на едно от най-популярните заведения в центъра, собственост на същия човек, който държи и злополучната дискотека. Внезапно се появява един бъбрив и твърде енергичен младеж (препоръчан ми е от общи приятели в България). Говори за какво ли не; разправя ми подробно за кочанската жп-линия към България, построена през 1942-а. – Цели 36 тунела са пробили, останали са им още два. Имам подробна карта и съм минавал по пътя; липсват единствено релси – обяснява. И заключава: – Само още шест месеца да беше оцелял Третия райх, със сигурност щяха да я завършат. Замисля се за кратко, сетне отсича: – Идея си нямам защо решиха да правят проект за жп-връзка през Крива Паланка. Там разстоянието може да не е голямо, но са нужни поне още милиард евро. Оттук би било несравнимо по-лесно. И ще е страхотно за икономиката на района. После записва кратко видео интервю с мен за северномакедонска онлайн медия (което акуратно споделя в социалните мрежи около час по-късно). Сбогуваме се топло. * * * Последно преди тръгване: дребни армагани за вкъщи от супермаркета. Аз оставам в колата, за да си заредя телефона. По едно време към мен се приближава непознат мъж, който води на каишка дребно, но доста раздразнително куче. – Г-н Пейков, кога пристигнахте? – обръща се към мен свойски, като към стар приятел. Казва се Горан и е разследващ журналист от местна медия. Следи ме в социалните мрежи. Първо видял пловдивския номер на Чиловата кола, сетне разпознал и мен. Бъбрим си десетина минути, запознава ме с жена си, която ми се усмихва учтиво и (за пореден път!) ми благодари за усилията; накрая се снимаме заедно, а половин час по-късно снимката е във фейсбук с обяснителен текст към нея, изпълнен с похвали за дарителската инициатива. Вече е успяла да събере стотина лайка. * * * Време за тръгване. Сърцата ни ще останат тук още известно време. При всяка своя визита на това място се убеждавам в едно: истинското добросъседство се основава не на големи приказки и думкане на тъпани, а на реална грижа – при това не само в мигове на остра нужда (но също и тогава, разбира се!). На срещи. Разговори. Обеди. Вечери. На общи проекти. Ръкуване на идване и прегръдка на тръгване. Само така се създава общност. * * * Прочие, ако все още бихте искали да се включите в кампанията за подкрепа на пострадалите в жестокия пожар в дискотеката в Кочани, отнел живота на 59 души и ранил още над 150, можете да го сторите на познатите ви сметки: Фондация "Манол Пейков и приятели" Търговска банка Д АД IBAN: BG09DEMI92405000310141 или PayPal: manolpeykov@yahoo.com Основание: За пострадалите в Кочани и техните семейства |
| Още по темата: | общо новини по темата: 94 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/16 ] следващата страница | |||||||||||||
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Покажи:Всички | Моите | На приятели
на 27.03.2025 г.
0
Коментарите са на публикуващите ги. Plovdiv24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.
Още новини от Национални новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Натали Трифонова: Тръгнах си от Пловдив щастлива и заредена
09:38 / 31.03.2025
Наш банкер и бизнесмен с тъмно минало днес става на 71
21:22 / 31.03.2025
Упражняват най-древната професия на 5 метра от детска площадка в Пловдив
09:10 / 31.03.2025
Междусъседската война за паркомясто в Пловдив придоби нови измерения
17:12 / 30.03.2025
Актуални теми
Абонамент
Анкета
| Трябва ли общините "Марица" и Родопи" да се слеят в Пловдив? | ||
| Да (11469) | 56% | |
| Не (7008) | 34% | |
| Не мога да преценя (2088) | 10% | |
