Превръщането на "Св. София“ в джамия щяло да бъде краят на Европа

От няколко месеца още по-усилено се артикулира намерението на сегашното турско правителство да превърне "Св. София“ в постоянно действаща джамия. Основното решение в тази посока ще бъде взето на 02.07 от Съвета на министрите на Република Турция.

Политическите анализатори по света смятат, че това е отчаян ход на управляващите в Анкара да превърнат президента Реджеп Ердоган поне в спасител на традициите на нацията заради спадащото доверие в управлението, провала с превенцията на разпространението на корона вируса, икономическата криза и др. Протести срещу това решение се появиха от Гърция, от отговорника за религиозните свободи в Държавния департамент на САЩ, от ЮНЕСКО, Руската православна църква и пр. Европейският съюз обаче не взима отношение, казва проф. Емануил Мутафов пред БГНЕС. Той е професор по средновековно и възрожденско изкуство.

През изминалата седмица се появи и писмо, инициирано от група американски византолози, което иска основно да предизвика дебат около статута и стопанисването на църквата "Св. София“ в Константинопол/Истанбул. Според цвета на съвременната византология основен е въпросът не дали основната църква на Византия ще бъде музей или джамия, а коя институция ще я стопанисва.

Смяната на юрисдикцията върху историческата сграда би довела до по-безотговорното ѝ ползване и респективно до щета върху нейната историческа стойност, т.е. до повреждане на средновековните мозайки, с които най-вече е известна "Св. София“.

След падането на Константинопол в ръцете на османците "Св. София“ и много други християнски светини са превърнати в джамии. Като такава тя функционира между 1453 и 1934 г. и е вакъфски имот, т.е. стопанисва се от Директората на религиозните фондации между 1923 и 1934 г. Оценявайки нейната историческа стойност, Министерският съвет на Турската република прехвърля собствеността на Министерството на образованието. Тогава сградата е затворена за молитва на мюсюлманите.

В наши дни "Св. София“ е под юрисдикцията на турското Министерство на културата и туризма, а в нея се помещава и Дирекцията на музея "Света София“, която е отговорна за всички останали църкви музеи в Истанбул. От 1991 г. в музея има помещение за молитви на мюсюлманите, а от 2016 г. от минаретата, прибавени от османците, редовно се чуват призивите за намаз на имамите. С други думи, поне от няколко десетилетия единственото вероизповедание, на което е позволено да се моли в "Св. София“, е мюсюлманското и в този смисъл тя отдавна функционира като музей и ислямски храм, но не и като църква.

В тази връзка Министерство на културата и туризма на Турция се явява добър стопанин на паметника, който носи на съседката ни приходи от около 4 милиона посетители годишно. По-голямата част от тези туристи обаче посещават музея предимно заради неговите византийски мозайки, които не са скрити от пана, предназначени да не разсейват мюсюлманите при тяхната молитва, както вече се случва в някои църкви джамии под юрисдикцията на Директората на религиозните фондации. Прехвърлянето на собствеността би довело и до прекратяване или поне до забавяне на реставрационните дейности в "Св. София“, които са абсолютно наложителни.

На подобни аргументи от световната общност турският зам.-министър на външните работи отговори, че "статутът на "Св. София“ е вътрешен (турски – б.м.) проблем“. Това би било вярно, ако "Св. София“ не беше паметник от списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО и ако той не се смяташе за църквата майка, великата/голямата църква на християните в Европа от Юстиниян I досега.

На този фон желанието на специалистите по византийско изкуство и по опазване на културното наследство е единствено "Св. София“ да остане музей и да продължи да се реставрира според световните стандарти. Съвременната европейска цивилизация е изградена върху наследството на антична Гърция, на християнския хуманизъм и Просвещението.

Превръщането на един от символите на християнството, посветен на Божията премъдрост, в обикновен молитвен дом за изповядващите исляма без адекватен собственик би представлявало край на европейската цивилизация, която постепенно става жертва на собствения си неолиберализъм, подчинен единствено на печалбата и изгодата от евтината работна ръка на гастарбайтерите. Вероятно затова Европейският съюз мълчи.