Това е истината. Македонизмът се оказа успешен исторически инженеринг, дали ще остане такъв, никой не знае. Нещо повече - 70 години елините кротичко си траеха по същия казус и обезбългаряваха македонските земи в Гръцко, докато в Скопие сърбите също гонеха всичко, що е българско. Въпросът е в друго - каква патриотична идеалистична кауза може да изкара милион и половина българи на улицата? На този етап - никаква.
Българинът не протестира за общи, "надматериални" неща, няма нещо като "общ народностен дух". На фона на милион и половина гърци, слушащи горящите думи на техния жив национален герой Микис Теодоракис, нашите вечни житейски протести изглеждат малко трагикомични. Като че ли живеем, наврени в някакъв перманентен битовизъм. Защо на гърците им стиска да вярват, а на нас не? Защо тях ги обединяват някакви на пръв поглед ирационални каузи, а нас не?
Може би, защото и в двете световни войни те са сред победителите, а ние сред губещите. Може би защото 180 хиляди българи сложиха кости в битка за обречени идеали? Навярно българският, да го наречем "прагматизъм" се е родил в морето от кръв, което сме дали. След толкова жертви сме си казали: "Хайде, стига толко химери и идеали, дайте да сме прагматични."
И все пак може би понякога е хубаво да казваш "не", дори когато виждаш, че германците ще те спукат от бой. Докато гърците имат "Деня на НЕ" или "Имера то охи", ние твърде често сме имали "Деня на ДА". Идват германците - да. Идват съветските войски - да.
Няма проблем, за всекиго имаме цветя и добра дума. Всъщност колко ли от хората, изпращали със сълзи цар Борис Трети на грандиозното му погребение в София, после са викали ентусиазирано "Да живее съветската армия - освободителка от монархофашизма". Мисля, че не са били малко, пише Росен Петров за "24 часа".