Някога, в далечната 1994 г. когато постъпвах в университета още в първи курс се срещнах с асистента си по обща теория на правото – някой си Даниел Вълчев – асистент, светило, но вътрешноуниверситетско. Това светило говореше за ограничаване на държавата и приоритет на личните права на физическите лица. 11 г. по-късно г-н Вълчев е министър на образованието на Република България и вещо командва еничарския корпус на МОН – инспекторатът. И тъй като всяко ново е добре забравено старо нека се върнем около 85 г. назад и видим какви възможности се откриват пред него…
Стачката на учителите прави асоциации с една позабравена днес стачка – тази на транспортните работници от 1919 – 1920 г. Всъщност голяма част от 1919 г. преминава под знака на различни стачки, но това е все още откъслечно и неорганизирано. Първи тласък дават пернишките миньори, които протестират срещу глада и скъпотията, последват ги тютюноработниците, работещите в захарните фабрики, текстилните работници, дърводелците и металоработниците. През юни отново миньорите в Перник надигат глава, а на 1. 7. в нея участват 7000 души. Стачката завършва с успех на втория ден. През юни-юли вече избухват и политически стачки, а за 27. 7. е предвидена масова протестна акция, която има и ясно изразен предизборен оттенък. На Съглашението и вътрешния министър Кр. Пастухов това не се понравва и ден по-рано е обявено изключително военно положение, като са забранени всякакви събрания. Въпреки това на много места акцията се състои, има сблъсъци и няколко жертви. Списъкът не спира дотук. На 21. 8. при опит на полицията да разруши бездомнически жилища в покрайнина на София става сблъсък с бездомници. Загиват трима души, сред които един член на БКП /т.с./. На следващият ден партията организира протестна демонстрация. Междувременно под въздействието на комунистите пристанищните работници в Бургас отказват да товарят оръжие за белогвардейците в Русия, а на гара камено вагон с оръжие е задържан и оръжието укрито. На 19. 11. комунистите в Пловдив организират демонстрация, завършила със 7 убити и 15 ранени.
Причините са много и кристално ясни: погромът на България в отминалата голяма война и свързаните с това глад и нищета. Страната е дала повече от 150 000 жертви за 6 гпдини и над 258 000 ранени, без да е постигнала идеала си. Цените нарастват над 20 пъти, увеличават се наемите, данъците стават непосилно бреме, а не достигат хляб, топливо и варива. Отделно пролетариатът, поукрепнал след ВОСР и след краха на старите партии, надига глава и все повече започва да гледа към властта, да клейми стария ред и да иска по-добри условия на труд и живот. Авангардът на пролетариата е естествено БКП /т.с./, начело на който вече лъщят имената не толкова на Благоев и Габровски, колкото на Димитров и Коларов, които искат съветска власт и у нас. Ухо към проявите на бившите тесняци надават и широките социалисти, част от които не са много за сътрудничество с тесняците.
Стачките стават организирани през декември 1919 г. На 24. 12. 1919 г. въпреки военното положение се провежда едночасова акция за спиране на работата, а по улиците в София излизат работници, безработни и засегнати от тежкото положение. Лозунгът им е: „Да облекчим страданията на гладните и сломим безчовечието на ситите!”. Исканията са: държавен контрол върху търговията с хранителни продукти и с материалите за облекло и обувки, хлябна дажба по 1 кг. с нормирани цени, конфискация на печалбите от войната, покровителство над труда, служебен стабилитет, мерки срещу спекулта и контрабандата, заплати съобразно поскъпването и евтини жилища, облекло и топливо. На някои места като Плевен, Ст. Загора, Хасково, Чирпан, Пазарджик се стига до кръвопролития и жертви, а в Дупница войската дори е разоръжена и демонстрантите поемат контрола на града. Кабинетът на премиера Стамболийски взема крути мерки: решава да уволни участвалите в демонстрацията държавни, окръжни и общински служители. В отговор на това на следващия ден жп работниците организират нова протестна акция, към която се присъединяват работещи и в други отрасли. Център на зараждащата се транспортна стачка става Горна Оряховица, в която има доста железопътни работници. Малко по-късно действията се пренасят и в Ст. Загора, Русе, В. Търново, Варна и др. Надигането на транспортните работници е нормално, тъй като те са в едно от най-тежките положения, комунистическата пропаганда сред тях е силна, а и те са били едни от най-дейните демонстранти и намеренията на правителството да уволни участвалите в демонстрацията от 24. 12. 1919 г. ги засяга пряко.
На 26. 12. Стамболийски заявява, че транспортните работници са бунтовници, правителството им обявява вътрешна война и в тази война ще си служи с всички средства. Със смазването на стачката е натоварен вътрешният минстър Ал. Димитров. Започват побои, арести, съдебни процеси по скъкратената процедура. На 27. 12. започва обща транспортна стачка в цялата страна, която е подкрепена от телеграфо-пощенските и пристанищните работници в страната, трамвайните работници в София, миньорите в Перник и захарните работници в Г. Оряховица. За да осигури успешно разитие на стачката БКП /т.с./ създават Централен стачен комитет при Съюза на транспортните работници. Откликват и широките социалисти, които създават Акционен комитет. Двата комитета поддържат постоянна връзка и действат съгласувано, но широките социалисти са по-склонни на компромис.
Под ръководството на комунистическата и социалдемократическата партия на 29. 12. 1919 г. избухва обща едноседмична политическа стачка в подкрепа на транспортната. Тя продължава до 3. 1. 1920 г. Парализиран е транспортът, спират предприятията, служителите напускат административните сгради. Очаква се кабинетът да бъде бламиран, но депутати от Радикалната и Демократическата партия (37) го подкрепят.
Правителството започва да губи търпение. Търпение започват да губят и представителите на Съглашението, които също са парлизирани от стачниците. На среща, организирани между представителя на силите на Антантата – ген. Франше д’Епре и Стамболийски на последния е намекнато, че ако не се справи с положението Антаната ще окупира страната и сама ще въдвори ред. Което може и да означава навлизане и на войски на съседите ни...
Сега вече кабинетът е по-решен от всякога да смаже стачниците: побоищата и арес
тите зачестват навсякъде, стачбици са мобилизирани в армията или арестувани и принуждавани да постъпят на работа. При отказ са съдени като нарушители на военнонаказателния закон. Стачници и семействата им са изхвърляни от държавните квартири посред зима и подлагани на преследване, а кабинетът се опита да задейства железопътната система без участието на специалистите. На 7. 1. 1920 г полицейският пристав в Бургас хвърля бомба срещу събралите се пред Околийското управление демонстранти, а от балкона на управлението започва стрелба с картечница. убити са 5 и ранени 20 души. На 10. 1. в Дупница е убит комунистът Георги Муструков, преди това в Нова Загора са убити 3-ма. Арестувани са комунистически депутати, забранени са събранията и се затварят партийни клубове. На 18. 1. в Габрово при опит да се арестуват стачкуващи работници стражарите са разоръжени. В Мъглижкия балкан действа въоръжен отряд от 74 стачници. Такъв отряд има и около Дупница. В Перник военнополевият съд осъжда за метеж 10 пернишки миньори.
Но стачката така и не спира... В играта на нерви правителството решава да хвърли своя голям коз. Наистина до органите на властта е изпратено секретно нареждане до кръвопролития да се стига само при агресия от страна на демонстрантите, но кабинбетът няма повече време за губене. Така се стига и до идеята за провокация, в която да се обвинят стачниците, след което да се въведе всеобщо военно положение и да се мобилизират стачниците. Това трябва да доведе до прекратяване на стачката, тъй като за бягство от мобилизация при военно положение се налага смъртно наказание. За изпълнители на плана Стамболийски и Ал. Димитров определят началника на столичната полиция Антон Прудкин (печално известен бомбаджия в историята ни) и секретаря на министъра на вътрешните работи – Стоил Стефанов. Заданието е да няма кръв и жертви и двамата предлагат за цел на провокацията надлез „Надежда”. Така на 20-ти срещу 21. 1. 1920 г. двамата запалват фитила на бомба с около 2 кг. динамит и се отдалечават. Жертви няма, а разрушенията са незначителни. На другият ден е обявено военното положение и стачкуващите са милитаризирани.
Въпреки това стачката все още не е потушена. Към края на първата десетдневка на февруари у част от демонстрантите и у широките социалисти се забелязва разколебаване. Според някои източници широките от самото начало са смятали стачката за „недоразумение”, но са били увлечени в нея от тесните (Димо Казасов). На 17. 2. част от стачкуващите прекратяват стачката, а на 19. 2. 1920 г. стачката е напълно прекратена след 55 дни. След този триумф Стамболийски организира и печели избори, а над 2 000 миньори и железничари остават без работа.
И ето ни отново в бъдещето, след 85 г. Сега пак има стачка, но не са железничарите, а учителите. И не е организирана от червените, а срещу техния кабинет. Шеговито... Но, както се вижда, кабинетът съвсем не е изчерпал възможностите си за да се справи с недоволството. И ако видите г-н Вълчев с фитил в ръка да се мотае около някое школо да знаете: на стачката й е спукана работата!
Анализът е на
bg-history.info.