© | | Тази история започва да прилича на библейска притча. Тя може да бъде разказана по различни начини, ще си позволя да я разкажа и аз, тъй като съм неин свидетел от самото й начало - от преди 12 години. В Пловдив има един 80 хиляден квартал, в който няма православен храм. Преди много години се сложиха основите на един строеж, от който трябваше да излезе храм - малко по-малък от „Александър Невски", но затова пък със сигурност по-скъп. Все още не му се вижда краят. Преди 12 години един собственик на малка каменоделска фирма решава да направи неще за своите събратя - християни. И започва да строи със собствени средства и с пари от дарения малка църквичка. Скромно я нарича параклис. Строежът е благословен от тогавашния пловдивски митрополит, зад него стои тогавашният районен кмет. Година след първата копка сградата е готова, каменоделецът Георги Гюлеметов обаче няма пари за олтар, икони, свещници. Отива при митрополита и казва, че каквото е могъл, е направил. За повече няма сили. Отговорът е, че след като е обещал да направи храм, да си изпълни думата. Каменоделецът тегли кредити, взема назаем пари от познати, търси помощта на добри хора, които даряват, каквото могат. Параклисът е готов, официално е осветен, миряните благодарят на каменоделеца. Виждал съм как посягат да му целуват ръка. След това Гюлеметов издига наблизо аязмо, кани се да открива неделно училище. „На това място оставих сърцето си" - казва той. Преди две години в Пловдив идва нов митрополит - известният дядо Николай. Негово високопреосвещенство забранява служене в параклиса, тъй като той не е собственост на митрополията. Георги Гюлеметов пише писмо, с което изразява готовност да се яви в удобен ден и час, за да се обсъди предаването на сградата. Отговор няма. В това време дядо Николай развива шумна публична дейност. Той може да бъде видян навсякъде, където ходят първенците на града. Най-често го виждаме до бизнесмена Георги Гергов. Последният му купува лъскава кола, някои казват, че колите са две. Между другото превозните средства в двора на митрополията са с еднакви номера - както на бандитите и парвенюта. Тази седмица параклисът бе запечатан. Така, както се запечатва разкрит цех за наркотици или таен публичен дом. Всъщност Гюлеметов е готов да предаде параклиса. Иска само едно - иска уважение. Тайно се надява някой да му благодари - за да се успокои сърцето му. И да му обещаят, че няма да бутат мраморния олтар, който сам е строил. Дядо Николай вече го е обявил за „неканоничен". След като пловдивският митрополит нареди да се боядисат с блажна боя безценни фрески в храма „Света Марина" и успя да извади от репертоара на пловдивския театър пиеса на Емилиян Станев, едва ли ще му се опре един никакъв олтар. Общинската власт решава параклисът да се отнеме с решение на общинския съвет. На сесията избухва скандал, когато съветник от управляващата социалистическа партия обвинява защитниците на Гюлеметов, че не уважават българската православна църква. Тук каменоделецът просто не може да повярва на очите и ушите си - хората, които са съсипали живота на семейството му и 45 години са преследвали религията, сега го учат на православие. Друг политик пък пита защо през тези години каменоделецът на е плащал наем на общината - нали теренът е общински? Като че ли става дума за казино, а не за храм. В това време кварталните баби продължават да куцукат към параклиса, но намират вече заключени врати с лепенки. Кварталът настръхва. Управляващите, които не пропускат да канят дядо Николай на всеки коктейл, още не разбират, че са застанали на неправилната страна. Дали ще осъзнаят, че българската църква се е крепяла на длетото на каменоделците, на даренията на обикновените хора и на вярата на бабичките. А не на клира, който приема лимузини и скъпи часовници за подарък. Миряни събират подписка за отваряне на храма и се канят през следващата седмица да излязат на протест пред митрополията. Научихме, че тази година искрено вярващи пловдивчани са празнували Великден далеч от официалните храмове. Събирали са се тайно - като езичници. Тайно - в една държава, където официална религия е православието. Впрочем може ли една религия да бъде „официална"?
Източник: Евгени Тодоров / ПОТВ |