 © |  |
Ако не ви се е случвало да се разхождате по Главната улица преди 10:00 ч., продължавайте да избягвате това преживяване. Може да се откажете от любимите си магазини и заведения, които към обед, а особено привечер изглеждат прекрасно. А нощем са най-красиви.
Нощем, защото тогава нито стоят кофи с мръсна вода и кирливи парцали пред иначе лъскавките витрини, нито отвътре те гледат така, сякаш държат табела “Не влизай!”. Само че всеки, излизайки за работа, вижда кварталният магазин какво представлява около 10 мин. след като е трябвало да отвори вече. Това при условие, че в него работи наемен персонал. Собствениците си държат на клиентите и не си позволяват действия, които един, уважаващ себе си, потребител би приел като обида.
Разбира се, идеята не е, че множеството млади момичета, голяма част от които студентки, са неспособни да бъдат продавачки. Това е проблемът, че те са способни да правят много по-сложни неща, някои дори си имат и диплома за тези си умения. Но се налага да преглътнат амбициите си и да се хванат на работа от типа “каквото и да е”. А такава работа обикновено върви по тарифата 150-250 лв. – варира според фактори, които по принцип не би трябвало да имат значение. Освен това този тип не е свързан с някакви стандарти като 40-часова работна седмица, 8-часов работен ден (според чл. 136, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда), работа само в рамките на първоначалните уговорки (чл. 124 от същия документ) и т.н. Какво остава за съществуването пък на разни хартийки като договор? Кой в днешно време (и по-точно в Пловдив) има смелостта да си мечтае за социално или здравно осигуряване? Благословени са тези, които се водят на минимална работна заплата и фирмата-вампир внася нещо в държавните каси!!!
Да, да… без претенции…
Има една епоха, останала в световната история под името Промишлена революция, когато огромни маси от хора са чакали пред новичките заводи да ги вземат на работа. Тогава за всяко място са чакали поне по 100 души (позната ситуация?) и заплатите и изискванията са били почти непосилни, но собственикът е знаел, че който не е съгласен, може да си върви, а на негово място ще дойдат още 99. И никой не е помръдвал. Само че тогава не е имало нито профсъюзи, нито пък закони, които да защитават труда и трудовите правоотношения.
Докато чакаме държавните органи да си свършат работата по действителната реализация на законите, можем да проявим малко гордост и да не отнемаме правото на достоен труд на тези, които идват след нас. |
Зареждане ...
RSS
