Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Пловдив
Анализите
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Музика
Личности
Културни
Кино и филми
Други
Кулинарни
| Актьорът с енергия от друго измерение: Какво го тревожи, какво го забавлява и какво го вдъхновява | ||||||
| ||||||
Руслан Мъйнов играе за "Оскар“ – представлението, в Сатирата. Но `играе` е доста приглушаващ истината глагол. Защото неговият герой Бертран Барние е като малък пожар в дива гора, като динамит, готов да взривява и при най-малката вибрация. Разликата е в това, че точно този взрив не разрушава, а съзидава. А още по-хубавото е, че приносителят е същият и в живота. Защото има човек, който може да каже с чисто сърце, че всяка пречка ражда нещо ново, и то винаги е красиво. Има артист, който признава, че е комплексиран, и че не би станал артист, ако няма комплекси и желанието да задоволява егото си. Има мъж, който "събужда“ психиката си преди работа, и който се радва от това, че не дели живота от работата. Има сподвижник, който знае, че не боли от това да се опиташ да заобичаш хората, да ги накараш и те да те заобичат, и тогава успехът е гарантиран. И във всичко това има смисъл, защото, както казва Руслан Мъйнов: "Нека да търсим любовта, болката сама ще ни намери“... Ако искаш да погледнеш в сърцето му, виж очите. Ако искаш да усетиш душата, почувствай сърцето му. Ако имаш съмнение, кажи му го, и той ще ти покаже колко много си сбъркал. Защото всичко е кръг и кръговрат... Това е като да живееш сред библейски сюжети, но да си стопроцентов човек. Възможно е... Руслан Мъйнов – за "Оскар“ в Сатирата и за Сатирата като неслучаен театър, и защо го сравнява с Миланската скала, за Александра Сърчаджиева и Пепа Николова, за болката и любовта (и за техните синоними), за "Късата клечка“ като лична психотерапия, за предстоящите концерти, за необявените войни и ...електрожена. И още: Чувствал ли се е заглушен на сцената? Детето в Руслан пази ли мъжа Руслан? Кой е най-важният урок, научен от грешка? Защо интернет пречи за изграждането на естетическа култура? Каква е тайната, която иска да сподели с всички? Г-н Мъйнов, да започнем за "Оскар“ – колко пъти го изиграхте досега и ще го бъде ли това представление? - Според реакциите публиката, би трябвало да има живот и да се играе, защото това е хубава комедия. Освен, че хубаво е написана, Венци Асенов (Режисьорът на "Оскар“ – бел. а.) я направи много хубаво, с много енергия, на границата – леко над чистата органика, което е нужно по принцип за този вид театър. Защото не върви само мън-мън-мън, иска се и малко отгоре. И се получи... И това не го казвам, за да правя четки на някого, а защото наистина екипът е много хубав. Всички са много ярки, много рефлективни, много активни в това, което правят, и най важното – и това хората много често го подценяват в нашата професия, а то е едно от най-важните – всички вътре със желание искат да го играят, искат да го правят и получават удоволствие от това. Няма нищо по-ценно, споделя актьорът пред bTV. През годините съм стигнал до този извод, че ако има някой, който не иска или му тежи, или не му харесва нещо, разпада се цялото. А тук това го няма. Оттук нататък работата вече опира до това колко театърът има интерес от представлението, колко му е нужно, колко пъти ще се изиграе. Защото Сатиричният театър е от малкото театри, които произвеждат много, много продукция, много спектакли на сезон, много представления. Разбира се, това не е представлението, след което зрителят ще промени мисленето си, мирогледа си, ще изгуби себе си, ще започне да търси новото си аз... Но е нещо, което ще го зарадва, ще го разтовари и, малко или много, би могло да го накара да се замисли за някои параметри. Защото под тази форма – лека – пак се казват много истински и сериозни неща. Правите ли компромиси с избора на представление? - Това не е компромис! Защо да е компромис? Просто жанрът е такъв. Това не е Достоевски, не е Толстой, не е Стринберг, не е нещо, което може да те преобърне от философска гледна точка. Просто, и материалът е такъв, и жанрът е такъв, и стилът е такъв. Това не е компромис. Аз аз съм артист и работя в различни жанрове. Работя и в естрадния жанр, който, по същия начин, няма как да те промени, но той има неговата цел, има неговата стойност, има неговата необходимост в определени моменти от живота на човека. Човек не може цял ден да чете само Кафка, Ницше, да рови в религиозни книги непрестанно и по цял ден, той има нужда и да се разведри, да се усмихне, да се разтовари... Разбира се, в никакъв случай, не трябва едното да е за сметка на другото. Всичко трябва да има. Знаете, само в един ден колко много събития се случват, колко много настроения се сменят, колко много емоциите се променят, потребностите... Да не говорим за седмица или за месец, или година... Така че всяко нещо си има време и място. Като знам колко труд съм положил, колко усилия, каква любов и с каква радост съм го направил – как ще е компромис... И това при Вас се вижда, и публиката го оценява... - Слава Богу... Темите от спектакъла – за брака, семейството, близки ли са до Вас? - Тези теми май са близки до всеки. Те са разпознаваеми и са общочовешки. Аз, например, не съм женен, но съм имал моите връзки, имам моите близки, моите познати и наблюдения около тях. Аз имам много кръщелници, на всякакви възрасти, те са общо 11 – от много малки до вече много възрастни хора. Имам племенници, които следя как се развиват. Всичко това ми е познато, видяно е лично в живота ми с конкретни примери, така че ми е чуждо и не е нещо, което да не мога да разпозная, и да не съм в посоката... Какво имате предвид като казвате, че Сатирата не е случаен театър? - Това е театър, създаден специално за този жанр, и много сериозно внимание се отделя на този жанр – на жанра, който да усмихне, който да зарадва, който да те накара и да се замислиш, макар и със средствата на комедията. Самата дума сатира знаем какво означава, и няма да учим хората сега... Защото има много театри, които не гледат с много добро око на лекия жанр, защото било несериозно изкуство. А то не е така. Това изкуство изисква огромни усилия, много труд – да усмихнеш хората, и то да ги усмихнеш с хубаво чувство за хумор, а не на всяка цена – с някой паднал или някой, ритнал друг отзад. Това е отговорна работа и този театър, в това отношение, съществува толкова много години – вече 66. Съществува и работи, и неговата публика е научена и знае какво гледа, и е взискателна. Защото ние играем представления из цялата страна, и виждам, че в Сатиричния театър е все едно да отидеш в Миланската скала – където една трета от зрителите в залата седи с партитурите и следи кой какво е изпял, кой какво е изсвирил – защото те познават материята. В Сатиричния театър публиката е възпитана и отгледана по този начин. Има хора, които идват да гледат с яснотата точно какво ще гледат, някои са чели пиесата, някои са гледали филма – търсят, откриват разлики. И всичко е много отговорно. Съответно, в реакциите на тези хора се вижда това отношение на публиката към представлението. Освен подготвена, тази публика е и много вярна... - Да, и това е много важно. Защото е много лесно да изгониш публиката от театъра. Много трудно е да я върнеш обратно. Александра Сърчаджиева разказа как преди години сте играл с нейната майка Пепа Николова на сцената на Сатиричния театър, а сега, за първи път, играете двамата заедно с нея... - Пепа беше прекрасен артист, много голям, мащабен артист. Владееше публиката, владееше сцената, беше много ярка и хората безумно много я обичаха. Защото общуваше с тях на нивото, на което те подадат, и можеше да бъде много адекватна в общуването си с академици, с професори, с мислители, със заварчици, с чистачките на пазара – с всеки. Беше на това ниво, на което е необходимо за целта и те затова хората толкова много я обичаха. Аз много научих от нея. По повод "Оскар“, Венцислав Асенов казва за Вас, че сте сериозен и стабилен актьор – актьор, на когото може да се разчита: "Той е от така наречените актьори-волове, които могат да извлачат цяло едно представление“. Това, че "носите“ представлението, повече окуражава или повече изморява, или играта си е игра, независимо колко минути сте на сцената... - Трябва да започнем с това, и то, не защото така е редно да се каже. Просто трябва да припомним, че на сцената не може някъде да има липсващо звено и да се получи. Невъзможно е. Ненапразно, казах за колегите и тяхното желание, което зарежда и дава силите да се работи по този начин. Второ, аз винаги съм бил много отговорен във всяко представление, във всяка моя изява, независимо в кой жанр. Ако се хващаш с нещо, сядаш и даваш всичко – сърце, душа, енергия, сили. И го правиш! Иначе няма смисъл. Не отивай там, ако нямаш желание, и не поемай ангажимент, който не ти се прави. В никакъв случай. А това, че е голяма роля... Мисля, че всеки артист мечтае за големи роли, и когато ти се даде тази възможност – да поемеш и да носиш тази голяма роля – това е голяма отговорност и голяма радост. Двата часа на сцената не ми тежат, играл съм "Българи от старо време“ три часа и половина, години наред, и умората е ужасяваща. Обаче удовлетворението и радостта от срещата с публиката, и хората на крака, и ръкоплясканията, и радостта – това е огромно удовлетворение. Защото ние, артистите, сме комплексирани хора. Няма как! Това много ни радва и ни зарежда. Ние нямаше да станем артисти, ако нямахме комплекси и ако нямахме желанието да задоволим, по някакъв начин, егото си. Така че това е съчетание – и професионализъм, и удоволствие, и радостта от тази среща. Това е чудо! Аз съм много благодарен на Венци за хубавите думи и мога да върна по същия начин думите. Защото той дойде подготвен – с текста, с жанра, с начина, по който да ни накара да играем в определен стил – с всичко, всичко, всичко, всичко. Не е ли нормално за един режисьор да е подготвен... - Аз съм имал всякакви срещи с режисьори... (Усмихва се – бел. а.). Маргарита Хлебарова коментира, че всеки път на репетициите се загрявате, на 100 процента, отдаден сте и давате идеи. Загряването само физическо ли е, или и емоционално? - Това е психофизика. Мен така са ме учили във ВИТИЗ и аз съм го взел много насериозно това... Когато отидеш в 10:00 ч. на репетиция, още спиш и не знаеш къде си. Така че първите два часа ти трябват, за да се наместиш, да се събудиш, да дойдеш на себе си. Затова аз отивам час по-рано. Загрявам първо гласовия апарат, за да не се хаби и изключва, и да може да ми е полезен и ползотворен. Прави физически упражнения, загревки – това си е школа, нали затова учим четири години сценична реч... Събуждаш психиката си, ставаш рефлективен. Като отида по-рано, аз не отивам там, за да се затворя, а почвам да комуникирам с колеги, с този, с онзи, споделям идеи... И така, събуден, когато започне репетицията, ти си много полезен – и за себе си, и за процеса. Чувствал ли сте заглушен на сцената? - Заглушен – чисто физически, или, ако някой се опитва да те надиграва... Заглушен на сцената – трудно, защото ние сме се научили вече да стигнем до публиката като ниво на гласа, въпреки че всички сме хора и понякога има специфики в конкретните зали – тук има дупка, там има дупка, и това е технически въпрос, с който няма смисъл да се занимаваме. Иначе, ако видиш, че някой тенденциозно иска, по някакъв начин, да те заглуши, има си начини и средства... Винаги съм възприемал това като провокация да родиш нещо цветно и хубаво, а не като проблем. Ако намериш начин това нещо да го превърнеш в ефект и да стъпиш отгоре – това е толкова красиво. Това е майсторство вече. Ти трябва да се стремиш към това. Възползвай се! Всяко пречещо обстоятелство ражда нови неща в тебе – и това е много красиво, и винаги съм се възползвал от това. "Дадено ми е да пазя детето в себе си“, казвате преди време. Детето в Руслан пази ли мъжа Руслан? - (Замисля се – бел. а.) Мисля, че това е един взаимен процес, колкото и шизофренично да звучи. Но в това няма лошо. Все повече се налага обаче да полагам усилия, за да запазя това дете. Заради обстоятелства, ситуации – житейски, социални, човешки. Много са изпитанията отвън, а и много неща вече преживяхме от най-различно естество. Но трябва да се полагат усилия. Това, чистото и светлото, вътре в нас, трябва да бъде запазено, защото то има за функция да ни опази като хора. Чисто като хора. Иначе става много сложно... Кога ще Ви видим в главната роля на нов български филм? - Ами, не знам... Аз няма как да ходя и да изисквам "Дайте ми голяма роля в нов български филм“. С режисьора Димитър Петков направихме един филм – "Късата клечка“, който за мен е хубав. Ролята ми там не е никак малка. Опитали сме се да направим много хубава симбиоза между хумор и много драматично, дълбоко произведение. Мисля, че режисьорът успя да го направи. Не знам колко е гледан този филм. Там също положих много усилия и с голяма радост приех предизвикателството да играем двама милиционери с Кито (Китодар Тодоров – бел. а.). Тази тема ми е близка, защото баща ми беше милиционер – редови. Но съм виждал много неща, които видях и в сюжета на филма. Неща, които са ме научили на много. Защото човек се учи и от неща, които не са редни. А в живота ми имаше много такива примери... Имал съм щастието и късмета да получа тази способност – да разграничавам, и кое трябва да приемеш като чист пример за живота си и кое – не. Затова приех "Късата клечка“ като някакъв вид моя лична психотерапия. През 2017 година казвате "Научих се да се уча от грешките си“. Кой е най-важният урок, научен от грешка? - Не, не тежат. Защото, примерно, в "Комиците“, нямахме нещо наложено и фиксирано, и хората да помнят само него. В "Столичани повече“ пък беше един образ. Сега, когато повтарят сериала, го гледам с такава радост и си спомням с колко топлина го правехме. И то личи. Когато едно нещо се прави с желание, то си личи! Щампата, по-скоро, се използва за актьорски клишета, като начин на игра. Най-вероятно, всеки от нас вече има някакви такива клишета, натрупани в годините, но се опитвам да се боря. Когато видя нещо такова, гледам да го заменя с друго... През 2018 година коментирате, че мисията на изкуството е да изгражда естетическа култура, но днес това е много трудно. Все още ли е така и защо? - Да. И ще Ви кажа защо. За мен, до голяма степен, причината е в интернет. Защото навремето едно театрално представление се правеше след художествен съвет. Но не в лошия смисъл на това понятие, а съвет от хора, които разбират от театър, гледат и дават акъл отстрани, и казват какво според тях трябва да се оправи. Тези хора не са участвали в репетиционния процес, което е важно, за да бъдат обективни в оценката си, което пък е важно за нас.. Докато сега, какво се случва? Той влиза в интернет, щрака с пръст нагоре-надолу, намира смешки, които са по 10-15 секунди, най-много, и разнообразието е огромно. И той щрака, щрака, и гледа само неща, които на него му харесват, според нивото му на образование, на култура, на естетика, на визия. В един момент, след петото щракане, интернет вече му предлага само такива неща, защото алгоритъмът е такъв. В един друг момент, той се затваря от голямото разнообразие, което може да предложи интернета, само в едно малко кръгченце, където му се предлагат само тези неща. И оттам нататък неговият критерий не израства, не се изгражда, той се затваря в това нещо и се капсулира, и много трудно може да излезе от него... Мислил ли сте за запишете "Що така бе, Миме“ в оперен вариант, например? Би звучало чудесно. - Не, не съм мислил. Навремето, със Слави, правихме едно голямо турне из цяла България със симфоничен оркестър. И бяхме направили текстовете от тези песни с мелодии на големи оперни произведения. Имаше голям ефект, хората се радваха много. Тези смешни песни бяха облечени в една истинска музика и едно истинско пеене, не беше просто да изграчиш нещо. Мисля, че сега няма конкретен потребител на такава музика. Защото, който иска да слуша "Горе на черешата“, ще слуша "Горе на черешата“, който иска оперни арии и канцонети – ще слуша арии и канцонети... Сте ли в момента на вълна "Музика“? - Да, аз не съм спирал да работя. Сега правим един концерт с италианска музика, със симфоничния оркестър. Пея с двама вокалисти – Христо Маринов и Мария Накова, диригент е Левон Манукян, Иво Дуков е на пианото. Това е идея отпреди четири години, но все не стигахме до нея. Ще има песни на Пепино Галиарди, Джани Моранди, Тото Котуньо, Адриано Челентано, Клаудио Вила – един невероятен и красив изпълнител, той е от старото поколение. Не знам колко хора ще се сетят за него – прекрасен, невероятен, слушаш го как изпява всяка дума, всяка отделна думичка, всеки звук като отделна дума – огромна школа. Темата за войната, за съжаление, все още е актуална. Защо според Вас почти никой не говори за необявените войни, които ние водим тук, в нашата страна, помежду си... - (Замисля се – бел. а.) Ние прекалено много се делим. А трябва да се обединяваме, да търсим точки, които да ни събират и да ни обединяват. Не трябва да забравяме, че... Какво да забравяме? Те много хора не го осъзнават... Че ние всички сме едно цяло. Всички сме Божии създания, създадени сме от един творец. И трябва да си даваме сметка за това – хора, дървета, птици, животни. И трябва да мислим за това и да живеем с тази мисъл, и да се опитваме да намираме в другите хора около нас общото с нас, сходното с нас. Трябва да знаем, че всяко нещо, което друг проявява - агресия, алчност или каквото и да било друго, което ни дразни – ние го носим в себе си, в една или друга степен. Ние всички сме носители на всички качества – и позитивни, и негативни. А времената са такива, че всяка криза – икономическа, политическа – поражда в хората страх, а този страх генерира агресия един към друг. Най-трудното нещо в идните години ще бъзе да запазим човешкото в себе си, да останем хора. Аз апелирам към хората – да запазим човешкото в себе си, и им желая, от цялото си сърце, Господ да им даде сили да го запазят. За да пребъдем. Иначе всичко всичко ще бъде унищожено. Всичко... По време на пандемията видях, че в нашата професия няма никакъв смисъл. Защото животът продължава, хората си живеят, кой колкото може, кой както успява... И почнах да търся варианти да работя нещо друго... В един момент видях с каква жажда, с какво нетърпение, хората ни чакат. Излизаха от залата щастливи, усмихнати, забравили за огромната болка. Защото много хора излязоха с огромна болка и много загуби от този ковид... И намерих смисъл, казах си "Ти даваш радост на тези хора. Даваш им светлина. За два часа им даваш една глътка хубав въздух, и това е прекрасно“. И си казах, че това ще правя, няма да се откажа, няма да спра и няма за какво да се колебая, и да се чудя. Защото Господ ти е дал определен талант, което не е твоя заслуга, и ти имаш отговорност към това. "На огромни глътки получавам енергия и жизненост“ са пак Ваши думи. Често ли се случва това? - Да, и то основно основно в работата, в професията. Едно театрално представление не може да бъде хит, както е една песен. То може да е голям хит в очите на хората, преди да дойдат, но като дойдат днес – днес трябва да го направиш хит, и чак накрая да разбереш хит ли е, не е ли хит. Имало е случаи, в които играеш, но нещо е станало, някъде енергията не се получава, и излизаш като болен от това представление, търсиш причините.. Всяко представление е борба от днес за днес. И когато получиш тази глътка, за която говорите – огромна, красива глътка, тя ти дава толкова много сили... Това е енергия от друго измерение. Кои са синонимите на любовта за Вас? - (Замисля се – бел. а.) Аз разбрах въпроса, отговорът е труден. Защото има любов между мъж и жена, има любов към майката, към братя и сестри, любов към родината, любов към професията. Ако трябва да говорим за любовта и синонимите й, то трябва да са отдаденост и жертвоготовност. Защото в тях има и конкретно действие. Това трябва да бъде, когато човек обича, независимо коя от любовите, за които Ви казах. Когато обичаш, ти си готов да правиш компромиси със себе си, с много неща, отдаден си на това отсреща изцяло и не ти тежи. Не го носиш като жертва, като компромис – не! Всяко нещо, което направиш, ти носи радост. И това е любовта – защото ражда отсрещна любов, същите действия... А на болката има ли синоними? - Можем да намерим много, но не искам да ровя там. Нека да търсим любовта... Тя, болката, ще ни намери сама. Да... Това е неизбежно – всичко е балансирано в този свят. Болката е много нужна, много важна за всеки от нас. Човек, който не изпитва никакви болки, деградира – и психически, и физически, и всякак. Нужна е... Нужна е... Щяхме ли да си говорим за изкуство, ако бяхте станал милиционер? - Щяхме. Ето, моята майка цял живот работеше в един склад, приемаше стоки, издаваше ги, сега е пенсионерка. Много обича музика. Много обича поезия. Много обича да чете. Моята майка, до ден днешен, чете, учи стихотворения. Мине, не мине, обажда ми се и ми казва стихотворения, което скоро е научила. Тя ми разказва стихотворението – с много отношение, с много разбиране към материята, с много дълбоки, хубави, красиви неща. Спомням си, когато почина един голям композитор – Ян Френкел (Ян Абрамович Френкел, популярен композитор и изпълнител от еврейски произход, роден в Киев, 1920-1989 – бел. а.). Прибирам се вкъщи, а тя плаче. Питам я защо плаче, а тя ми отговаря: "Ян Френкел почина“. Така че човек може да има отношение към изкуството, без да е част от този процес. Ето, аз никога няма да стана оперен певец няма амбициите за това, въпреки че положих огромни усилия, и солфеж, и пиано... Но аз съм станал голям ценител и човек, който разбира тези неща по съвсем друг начин, отвътре. Когато видя някой да пее, аз го съпреживявам. Аз живея с него – ще вземе ли този или онзи тон, как ще го вземе, къде са му преходите... Има ли тайна, която бихте искал да споделите с всички? - (Замисля се – бел. а.) То не е тайна. То е казвано милиони, милиарди пъти – че любовта е тази, която има силата да спаси света и хората, да ни запази като хора. Просто трябва да се обичаме – кой колкото може. Или поне да полагаме усилия за това да се обичаме един друг. Защото Господ го е казал – няма друго, освен любов, което да е градивно, няма! Никакви други наши чувства не могат да градят и да създават. Не могат! Затова, първото нещо, което правя, когато се запознавам с нов екип, е да създам контакти – човешки, топли. Да заобичаш тези хора, за да ги накараш и те да те заобичат. Направиш ли го, успехът е гарантиран. Защото тогава снизхожда и Божията благодат... Тя слиза отгоре... Той почва да помага... Може това да звучи като отнесена приказка, но аз живея по този начин, и го практикувам. Аз съм вярващ човек и няма как да избягам от това, и няма как да се затворя очите и да кажа, че не е модерно да се говори за това. За това винаги е модерно да се говори и трябва да се говори. За много хора това е тайна, защото хората все още влизат в процес – независимо дали е творчески или работен – влизат в битка, предварително отиват на война. "Аз отивам да воювам, за да спечеля битка и като спечеля битка съм много щастлив“, казва някой, а не си дава сметка каква огромна цена е платил, за да спечели тази битка. В един момент тая битка му е взела много повече, отколкото би могъл да спечели, но не си дава сметка за това... Ползвате ли електрожена, който си купихте миналата година? - Дааа, заварих едни панти, които се бяха откъснали. Свърших работа, но много грозно го заварих. Не бях заварявал повече от 20 години, но ще започна – затова съм го взел! Ами, това са хубави неща, които човек създава и научава. Три години от живота си съм дал да уча това. Да не говорим, че новите електрожени нямат нищо с топузите от една време. Сега са леки, мяташ ги на рамо, не оставаш без кръст... Когато научих за този електрожен, си казах, че и в това няма нищо случайно. Защото и това е нещо, което споява, свързва... - Да... И събира... Как бихте продължил изречението "Аз съм човек, който обича...“? -...живота (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Защото в това има всичко. За да обичаш живота, ти обичаш хората, обичаш природата, ти обичаш света като такъв... Това е основното. Аз обичам да живея въобще, като цяло, с всичките светли и тъмни неща, и мрачни. Господ ни дава от всичко – и контраста, и разликите, и щастието от това, което правим, за да оценим хубавото... |
| Още по темата: | общо новини по темата: 7051 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/1176 ] следващата страница | |||||||||||||
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!
Още новини от Любопитни новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Драстично отслабналият Геро се оказа нежелан от телевизиите
14:51 / 24.11.2024
Ново нападение в столичен мол
19:56 / 24.11.2024
Актуални теми
Абонамент
Анкета
| Трябва ли общините "Марица" и Родопи" да се слеят в Пловдив? | ||
| Да (5574) | 59% | |
| Не (3043) | 32% | |
| Не мога да преценя (898) | 9% | |
