Алек Алексиев: Надявам се, че в културния сектор ще има промени и корупцията ще спада
Актьорът и продуцент Алек Алексиев в интервю за сутрешния блок "Добро утро, България" на Радио "Фокус"
Г-н Алексиев, как сте?
Добре. Снощи имах премиера на нова постановка и още съм някакъв начин под въздействието на емоциите може би.
Нова постановка?
Да, пиеса на Захари Карабашлиев – едни от любимите ми български автори и много близък приятел. И той написа една пиеса за мен и за Стоян Дойчев. В нея участват и много готини плевенски актьори – Ива Николова и Жоро Енев. Поставихме я в Плевенския театър всъщност миналия месец с невероятната режисура на Василена Радева и вчера беше софийската премиера, така че смесени са ми чувствата и усещанията, защото изпитвам понякога вина, че съм щастлив, имайки предвид какво се случва по света. В следващия момент си казвам: нали все пак някак си… трябва да изпитваме някакво щастие, за да можем да се зареждаме, за да сме полезни нататък към обществото и към тези, които имат нужда.
И в тази връзка, г-н Алексиев, аз мисля, че вие сте доста полезен, защото сте номиниран за "Будител на годината“. На какво отдавате тази номинация? Разкажете на нашите слушатели за вашата доброволческа дейност, защото вие наистина помагате.
Да, огромна чест е за мен да съм номиниран за "Будител на годината“, особено сред хората, останалите девет човека, които са номинирани и които са допринесли толкова много и допринасят за България и за света. Номинацията е, извлича се от там, че в последната година успях да помогна много за украинските бежанци, не сам, разбира се, основно с Георги Божилов и с различни фондации. Заедно с Гого извършвахме пътуванията до Украйна – ходихме редовно до там да носим хуманитарна помощ и се връщахме с хора, извозвахме хора, които бягаха от смъртта буквално. Номинацията е по повод и на това, че аз през годините съм извършвал и друга доброволческа дейност, това не ми е началото на доброволческата дейност. Аз винаги съм бил някак си човек, който подкрепя много фондации и каузи и за мен винаги е имало смисъл – и с Фондация "За Доброто“, и Фондация "Заедно в час“, която се занимава с равен достъп до качествено образование за всяко дете в България. Това е и Фондация "Сидер“, която има домове за дечица, и Фондация "Нашите деца“. Въобще на много фондации гледам да помагам по каквито начини мога. В момента, с оглед на ситуацията, сметнах и усетих, че мога да бъда физически полезен на хора, които буквално бягат от смъртта, и хора, чиито домове се бомбардират, хора, които губят близки, губят семейства, губят роднини. И сметнах, че там мога да бъда полезен с малкото, което мога, и това е да мъкна, да нося и да карам. Не е кой знае какво. Много хора го правеха, много хора бяха емпатични по времето на началото, може би сега има някакъв спад, може би естествен и нормален по някакъв начин. Надявам се, че няма да спрем, но по някакъв начин българите са доказали или сме доказали по-скоро, че когато определени хора имат нужда от помощ, ние някак си успяваме да се обединим, да съберем пари за някое детенце, ако трябва, онлайн или да се помогне физически. Аз някак си монологично си го правя този разговор, ама ти ми подаде някаква тема, Йоланда, и аз се сещам, че това, което исках да кажа, е, че избягвам да комуникирам с хора, които ме атакуват за това, че помагам някъде.
Защо ви атакуват?
Ами защото те са от тези, комплексираните хора, които не са излизали от дома си, стоят си на гъза от сутрин до вечер и нищо не правят и само коментират "Ама ти къде беше, когато еди-какво си?“. Обвиняват те за това, че помагаш на едни, а на други все едно не си помогнал, но могат малко да се разровят и да видят, че тези хора, които извършват доброволческа дейност, това не им е за пръв път с Украйна. Просто няма гласност.
Какво видяхте там, в Украйна? Всъщност неведнъж сте ходили?
Пет-шест пъти ходихме някъде. Видях един обединен и силен народ. Може да не е бил такъв, може да е заради войната или поради войната, но видях хора, които са обединени и са много по-свободни от нас, и са много по-сплотени, и са много по-европейци. Те са европейци, тези хора. Те са едни свободни личности, които искат да развиват страната си. Бях в много села, в много градове, много площади видях и съм впечатлен от това, което видях инфраструктурно. Видях различните цветове на хората, видях тази мултикултурност, която я виждаме и в центъра на София, която я виждаме и в Лондон, Берлин, Ню Йорк и т.н. Но станах свидетел на много раздели, за жалост, на много хора, които се разделяха, мъже, които прегръщаха жените си, и тези жени съответно се качваха при нас в буса и отиваха някъде…
Какво ви казваха?
Че са готови да пожертват цялата страна, само и само мъжете им да са живи и братята, и бащите им и че нямат търпение да се върнат, за да си построят всичко наново. Да си строят мостовете, да си строят пътищата, да си строят къщите. Много силни жени. Аз основно с жени и деца общувах, с такива хора.
Да, мъжете остават на фронта.
Оставаха на фронта. Но ужасни гледки от тая гледна точка. Една интересна случка. Бяхме във Виница с Гого и в един момент тръгва сирената за това, че ще падат бомби. Аз му казвам, обръщам се към Гого и му викам: Гого, айде, това беше, бате, тука си оставаме. Защото веднага си представяш как започват да те бомбардират, започват да падат бомбите, докато си в колата. Никой от хората по улиците не тръгна да бяга в паника. После отидохме в една къща да занесем един багаж, да вземем друг за България и ги питах: защо никой не бяга, защо никой не се крие по времето на сирената? Слава богу, нямаше удар. И жената каза: "Ние вече свикнахме“. И си представям какво е ние да свикнем с теб, Йоланда, да чуваме сирените и да падат бомби в "Люлин“. Ние сме тук, в "Редута“ – да падат бомби в "Люлин“.
Дано не ни се налага
Дано не ни се.
Да.
Но трябва да си го представим, за да можем да влезем в обувките на тия хора.
Така е, да, така е. Г-н Алексиев, кажете ми какво е в днешно време да си будител и има ли такива в България?
Не знам какво е да си будител, защото не се смятам за такъв, но в България има будители и благодарение на тези будители аз съм избрал да остана в България и да стоя тук. И ще кажа няколко имена, защото обичам да се говори с конкретика.
Да.
Няколко имена на хора, които ме мотивират и ме вдъхновяват и правят много, много за България, много. Това са Траян Траянов, който е изпълнителен директор на Фондация "Заедно в час“; това е Кремена Кунева – председател на Фондация "За Доброто“ и слава богу, тя ще бъде представител в Народното събрание сега; Васил Терзиев – един от създателите на "Телерик“, които направиха на времето един най-големия екзит, който е инволвнат, който е част от адски много образователни теми, обществени теми, адвенчър, кепитъл асоциации и прочие. Това са трима човека, те са малко повече хората, будителите за мен, но цитирам тези три имена. Хората могат да прочетат за тях и за тяхната дейност, и да видят колко много тези хора допринасят за обществото. Това са хора с невероятен ум, изключително ерудирани, могат да бъдат навсякъде по света и да бъдат много богати. Някои от тях допринасят много за страната. Но те са избрали да са тук и да ни напомнят, че ние трябва заедно да вървим, да се борим за по-доброто на страната и че това няма да стане може би в нашия живот, но може би за нашите деца и внуци, или правнуци по-скоро – за там работим. Малки стъпки.
Виждате обаче какво се случва, ситуацията е нестабилна в страната ни от гледна точка на политиката. Какво мислите вие, защо така работят политиците?
Малки стъпки, малки стъпки. Това, че Кремена в момента влиза в Народното събрание, е малка стъпка, но много важна стъпка. Кремена се бори за здравеопазването, ще се бори за благото на нашите деца в контекста на здравеопазването и ще се бори, и ще го постигне. Тя ще постигне каквото трябва да се постигне. Надявам се, че в културния сектор ще има промени, надявам се, че корупционно ще спадат нещата. Но са малки стъпките. Просто проблемът е все още, че много малко хора гласуват, много малко хора гласуват и хората някак си не правят информиран избор. Шокиран съм как просто изроди като оня, Копейкин, просто са част от медийното пространство дори, а пък той е и в парламента даже тоз човек. Просто ей такива неща мен ме шокират. Тези хора, които си гласуват за него, ние не трябва да се борим срещу техните устои, по-скоро трябва да разберем в диалог защо гласуват за такива личности. Според мен биват подвеждани, много пропаганда, много малко решават да се информират, избират да не четат много, така че не трябва директна атака срещу хората, с които не сме съгласни, трябва някакъв диалог и трябва да провокираме просто повече хора да упражняват правото си на глас. И тогава ще стават някакви по-добри неща. Но стъпка по стъпка, наистина аз също бях много разочарован на тия последни избори, но един пост на Васко Терзиев някак си ме успокои.
Защо?
Защото той гласи точно това – че има положителни неща статистически за тези избори и че с малките стъпки ще успеем. Някак си не може да очакваме, че на предните избори е имало там 37% активност в гласуването, а сега няма как да са и 67%. За три-четири месеца няма как да стане това нещо. Трябва постепенно да работим, да разговаряме с хора. И наистина имаше много готин чалъндж даже – да провокираме поне един наш приятел, който не е гласувал, да гласува. И всеки, ако успее да го направи, ние ще успеем да го повишим. Това на следващите избори, в следващата година, дори на кметските, които предстоят. Да, просто трябва да работим в тая посока заедно, като общество, вие – като медия, ние – като някакви личности в страната.
Разкажете ми малко повече за вашата професия. Какво е в днешно време да си актьор в България, какви са предизвикателствата?
То е трагично.
Трагично, трагикомично?
За някои е трагично. Вижте, обожавам професията си, обожавам това, което правя. Чувствам се много щастлив на сцената, на снимачната площадка, в качеството си и на актьор, и на продуцент. Успявам да съм част от едни страхотни истории, истории, които са социални и са важни. По-скоро проектите, които продуцирам, са с много сериозни социални тематики. Тези, в които играя, търся нещо, което да ме предизвика, да ме провокира, нещо, което е далечно от мен, нещо, което ми е провокиращо. Току-що свърших снимките на един филм, който се казва "Оста на живота“.
"Оста на живота“.
"Оста на живота“. То е по една книга на едно гуру страхотно, унгарец. Романът, го има и в България. Това е една духовна книга. Един духовен филм заснехме, не религиозен, а духовен, за вътрешните перипетии и препятствия на хората. Всеки едни от героите си има неговите моменти и трябва да превъзмогне себе си, да си намери някакъв смисъл за живота. Той е за трима ученици и техния учител, които пътуват през едни планини и си говорят за живота, за смисъла, за своите притеснения и проблеми. Така че в моята професия невероятното е, че имам възможността да бъда всичко, всяка една професия. Спрямо ролята имам някаква подготовка и за малко, за някакъв период от време се потапям в обувките дали в кожата или на радиоводещ, дали на адвокат, дали на духовен последовател и т.н. Така че на мен ми е много вълнуващо като имам нова роля. Слава на бога, аз съм от късметлиите, които имат достатъчно работа, така че…
Дано все така да бъде.
Дай боже!
Къде снимахте в Турция?
Една седмица снимахме в Кападокия – много интересно място. На времето е било населявано изцяло от християни. Има невероятни скални пещери, които са издълбани от ранните християни, които са се крили тогава от арабите. Интересно място, с много манастири, скални манастири, много, много прекрасни. Но пък преди това бяхме при едни други прекрасни места в България, в които не бях стъпвал. Аз бях ходил на Белоградчишките скали, но не бях стъпвал в пещера Лепеница, която е превъзходна, в Проходна, Божите очи, Смолянските водопади, Дяволската пътека, Дяволския мост. В смисъл, ние имаме брутално яка държава.
Разкошни места.
Брутално яка държава.
Но сякаш не я оценяваме докрай.
Някак си не мога да разбера как може на Белоградчишките скали да не е пълно с рейсове с туристи с фотоапарати. Не мога да го разбера. Това са скали на 250 милиона години, божествени са, такава структура!
Какво е нужно на българина, за да се осъзнае според вас, на културата ни, за да процъфти?
Да си извади главата от пясъка, защото само гъзът му стърчи отгоре на българина и както вика Милен Русков, де що кой мине се обслужва. Заврели сме ги тия глави и гъзът ни стърчи нагоре, с извинение. Не знам какво ни трябва, честно казано. В смисъл, трябва ни постепенно някак си да се събуждаме, да ценим това, което имаме. Трябва ни едно по-адекватно правителство, трябва ни един по-сериозен експерт в областта на туризма, защото ние имаме божествени ресурси и трябва да ги използваме, трябва да ги рекламираме, трябва ни по-силен маркетинг на самата държава, трябва ни по-добър пиар на самата държава, защото ние съдържанието го имаме. Имаме съдържанието, просто трябва да се промотира малко повече и по-адекватно. Ние имаме уникална история, уникална култура и самите ние трябва малко повече да се поразходим, да се я опознаем, да си я видим. Слава на бога, благодарение – поне при мен, на филмите, които снимам – на времето и "Възвишение“, после и "Радиограмофон“, който също беше планински филм, сега и този филм, който заснех, отново планински, успявам да се докосна до някакви невероятни кътчета на България. И в някакъв момент ще ги споделя и в социалните мрежи. Просто съм много неактивен там, а пък си казвам: ей, това трябва да го споделя с хората, това трябва да го споделя. Не че имам някаква база кой знае, но и малкото хора, които ме следват, могат да видят и да си кажат "Ей, как искам да отида там“. Трябва да си споделяме едни на други за красивите места, както и за хубавите ресторанти.
А в личен план щастлив ли сте?
Да, щастлив съм в личен план, много, да.
Ние ви пожелаваме да продължите да бъдете щастлив. Благодаря ви за този разговор.
И аз ви благодаря.