© Капитал

"Куклен дом" на Крис Шарков е спектакъл за съвременната буржоазия и присъщите й лъжи и склонност към саморепрезентация. Сценографията на Огняна Серафимова представлява условно затворена стъклена полусфера. В нея класическа конферентна зала (със съответното електронно табло) стои върху върху настилка от бял пух и перушина, които се разхвърчат при всяко емоционално разклащане. Нора е секс кукла, която крие тайната за заема и фалшификацията с флиртове и смях от Хелмер (силна химия между младите Веселина Конакчийска и Любен Кънев). Еротизмът присъства в отношенията й с всички персонажи до рязкото преобръщане на грижливо прикриваните страх и вина в очаквано чудо. Еманципацията на куклата в човек идва неочаквано, избухва с танц на дефектна марионетка и екстатично рецитиране на "Вой" на Гинсбърг, насилствено прекратени от нищо неразбиращия (и оставен в тотално неведение за случващото се с Нора до самия край) Хелмер. Наситен със символи, метафори и кинопрепратки (от "Широко затворени очи" до "Седмият печат" на Бергман), спектакълът е провокация за зрителите не само с формата си. Самата пиеса на Ибсен е в конфликт с представлението за всички, които отричат, че посланията в нея са овехтяла патриархална сапунка. За всички останали "Куклен дом" на Шарков е вълнуващо изживяване на ръба на хиперинтерпретацията.

С провокативен поглед към пиесата на Яворов е подходил и Стайко Мурджев. "Когато гръм удари" се отказва от принципа на "пушката на Чехов" и до края изстрел няма за сметка на цитати от Чехов и Бодлер, съкращения и преработки в основния текст и дори допълнения персонаж на чужденеца (френска икономка, която става безмълвен наблюдател, а след това и жертва на разразилата се семейна драма). Действието в спектакъла се развива върху въртящ се дървен квадрат - стая, олтар, ринг и сцена. Класическата пиеса е преобразувана в зрелищно кабаре на нещастието, трагикомедия на преструвките, ода на трагичния неживян живот. В семейството на Попович царят безкрайно хихикане, весели игри, рецитали. В контраст с това е далечният тътен, вещаещ срутващи се хоризонти (великолепни музикални решения на Петя Диманова), който идва с полковник Витанов и Данаил. Разтопеният восък от дългите нощи отстъпва пред леда в метални кофи. Истината излиза наяве в антракта между гримираните с усмивки любезности. Бистра е истерично нервна, Олга е отегчена femme fatale, Данаил е агресивен и объркан изнасилвач. А най-виновният подсъдим, според режисьора е обичайно възприеманият като невинна жертва Сава Попович. Той подтиква всички към безкрайната лъжа. И наказанието му е сбогуване с играчките...

Източник: в.Капитал