Психологът Станислава Азова – AVA е последният гост за сезон 4 на подкаста
“24 часа от живота", в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели.
- Г-жо Азова, защо по време на семейните празници, вместо да прекараме хубаво време заедно, се стига до ескалиране на напрежението и откровени семейни конфликти?- Една от основните причини за конфликти са неизказаните думи и непризнатите чувства, които стоят между нас, свързани със ситуации от миналото, в които сме се чувствали пренебрегнати, невидени, неоценени, незаслужено обвинени и т.н., и т.н. Списъкът може да бъде много дълъг. Когато се приближим един до друг по време на семейните празници, всичко, което е било удобно скрито и почти забравено, може да се активира от актуални събития и да доведе до конфликт. Особено около Коледа “светът полудява", за да се свърши всичко, което е било отлагано през годината, да се купят всички подаръци, да се направят куп организационни дейности. Има богат избор от ситуации, които да възпрепятстват иначе така желаното спокойно семейно празнуване.
- Какво да направим, за да избегнем семейните конфликти в празничните дни?- На първо място, да се заредим с малко повече търпение от обикновено и да си осигурим време, в което да се отделим от другите и празника и да прекараме сами или на относително уединено място. Да не забравяме, че тези хубави празници с любими хора отнемат и много голямо количество енергия от нас и е добре да имаме време да си починем и презаредим. Да си дадем ясна сметка какво е допустимо за нас и какво не е, за да не се изживяваме като “жертви" на ситуацията, а да бъдем уверени, че имаме право да сложим нашите здравословни граници. Но най-важното е да знаем, че каквото и да се случи, ние можем да влияем на ситуациите и на отношенията, защото не сме просто статисти. Ние сме главни действащи лица и имаме право да заявяваме, да предоговаряме и да изграждаме отношенията си с другите по един здравословен и желан от нас начин.
Тук основната пречка е, ако сме свикнали да бъдем винаги в услуга на другите и съвсем съзнателно избираме ролята на “миротвореца". Това показва как вътрешната ни нагласа е, че всъщност отиваме на война!
И това убеждение със сигурност ще ни постави в центъра на “бойното поле". Вместо това по-здравото отношение би било да обещаем на себе си да бъдем търпеливи, но когато имаме какво да кажем по отношение на ситуацията, да го заявим ясно. Да стоим далеч от разговори, в които ще бъдем гласът на някой друг. Отношенията се изясняват най-добре по права линия - аз и ти, той и тя, тя и тя, той и той и т.н.
Единствено в отношенията с нашите деца, когато са малки, можем да бъдем гласът, който ги защитава и застава на тяхна страна, обяснява, поучава. Когато обаче става въпрос за отношения между възрастни, които могат да носят отговорност за себе си, е по-добре да не влизаме в интеракция , освен ако не ни засяга лично. Но и тогава страната, която вземаме, е нашата - говорим за себе си.
Разбира се, тази позиция идва с осъзнаването на моделите, които следваме по навик и когато сме взели решение да променим живота си и поведението си спрямо себе си и другите. Когато сме решили да лекуваме нашите ранно детски травматични преживявания и да поемем отговорност за живота ни от тук нататък. Във всеки друг случай сценариите от детството се повтарят до безкрай и хората остават в капана на “ами съдбата ми е такава" или “детството ми беше тежко". Както и много често чувам: “майка ми е много властна, баща ми е студен и дистанциран" и т.н.
- Защо не можем да казваме “не" на нашите родители? - Всъщност можем. От позицията на порасналото ни “аз" задължително трябва да можем да казваме “не", включително и на нашите родители.
В повечето случаи в детството ни те не са ни позволявали да казваме “не" или са го неглижирали и са ни принуждавали да правим това, което не искаме. Не става дума за това, че детето трябва да се оставя да прави всичко, което иска, и че животът е изпълнен само с неща, които искаме и харесваме. Важното е то да бъде чуто и отразено в собствената му различност и да му бъде позволено да има собствено мнение
Да, решенията се вземат от родителите, защото те носят отговорност и в повечето случаи знаят кое е по-добре, но детето има право да изрази себе си.
Ролята на родителите е изключително сложна. От една страна, да създадат у детето усещане за щастие, радост, задоволеност, от друга, да го научат на дисциплина, отговорност, закон и ред. От тази роля на деца на нашите родители ние изпитваме трудност да кажем “не". Обикновено се страхуваме, че ще се обидят, ще ни се скарат, няма да ни разберат, но зад всичко това стои страхът, че ще бъдем отхвърлени и няма да ни обичат. Това е страхът на малкото дете, което знае, че без значимия възрастен то няма как да оцелее.
- Кои са нещата, които правят душата ни щастлива?- Нещата, които ни карат да се усмихваме само при мисълта за тях, които ни дават смисъл и удовлетворение. Нещата, заради които казваме: “Животът е хубав", заради които си струва сутрин да станем от леглото и да изживеем поредния ден от живота си, а вечер, когато си легнем, да кажем: “Благодарен съм за този ден". За всеки от нас тези неща са различни. Важното е да ги открием и да ги държим близо до себе си.
- Как мислите влияят на живота ни?- Мислите дават форма на живота ни чрез думите и образите. Те са материалните носители на чувствата ни и имат силата да влияят. Това е причината в последно време непрекъснато да се говори за силата на положителното мислене и за нуждата да избираме мислите си така, както избираме дрехите си например.
Лично аз не съм привърженик на безхаберното положително мислене, това е насилие върху автентичната ни природа. Мислите са породени от чувствата, а те възникват без нашето волево намерение, нямаме контрол върху тях. За да бъде отразено, чувството поражда образи и мисли. Ако избираме само “положителните", автоматично си забраняваме да чувстваме това, което поражда у нас “негативни" мисли. Това на практика е невъзможно, защото, както казах, чувствата не се пораждат. Затова едно по-здравословно отношение към нас самите включва психотерапия, която е пътят към по-дълбокото разбиране и приемането на вътрешните ни страхове, конфликти, сенки и убеждения, които ръководят като сив кардинал уж съзнателния ни живот.
- Лошо нещо ли е егото?- Егото е част от нас и без него ние не можем да живеем пълноценно. Това, което традиционно възприемаме за нещо лошо, е раната на егото, а не самото его. Нашата работа е да видим раната и да се опитаме да я излекуваме, така както, когато тялото ни страда, ние не казваме: “Ах, колко лошо нещо e тялото". Ние разбираме, че трябва да се погрижим за него, да го излекуваме, за да се чувстваме добре. По същия начин трябва да се погрижим за егото си, тъй като отговорността за живота ни е в нашите ръце, а не в нечии чужди. Това е нещо, което трябва да си напомняме всеки ден.