Изпепеляващата любов на Елисавета Багряна и Боян Пенев

На 23 март, 1991 г. от този свят си отива една от най-обаятелните, колоритни и въздействащи поетеси в историята на българската лирика - Елисавета Багряна. Нейната поезия е може би най-женската, най-нежната и проникновена поезия, която литературната класика на България някога е познавала.

Светът на Багряна е магнетичен, грабващ, обсебващ, изплетен от обич и възторзи, от пламенни копнежи и неуморим полет на духа, от нежна, любовна мечтателност и мъжествена дързост, от пленителна женственост и всепобеждаваща упоритост, от огнено жизнелюбие и неописуемо безстрашие пред горчивите, понякога убийствени стрели на живота.

Един безкраен поетичен свят, единен и същевременно противоречив. Нейните стихове са изключително емоционални, бунтарски и едновременно с това – силно споени с традицията. Названието на първата ѝ стихосбирка "Вечната и святата" е симптоматично за творчеството ѝ – жената в нейната лирика е противоречива – едновременно вечна, свята и грешна – просто жена. Жена, която когато обича, обича с цялата си душа! Душа на птица. На жена! И няма как да е иначе. Голямата ѝ любов е толкова грешна, колкото и свята.

Една обречена, безумна, невъзможна, разтърсваща, изгаряща всичко по пътя си, любов. Такава е любовта между Елисавета Багряна и проф. Боян Пенев – двойката, която успя да победи обществените предразсъдъци и личните бариери, но не и смъртта, която понякога идва най-неочаквано. Когато през 1924 г. ги застига любовта, и двамата са женени – той за поетесата Дора Габе, а тя за царски офицер, от когото има 5-годишен син. Поетесата не може да удържи на пламенния порив и се хвърля в обятията на влюбения до полуда в нея литературен критик.

Лудата ѝ страст към Боян отвежда двамата в частна квартира и през 1926 г. успява да получи развод. Влюбените се впускат в планове за съвместен живот, припомня woman.bg.

Бракоразводното дело на Боян Пенев с Дора Габе е насрочено за 15 юли 1927 г., но само месец преди това Боян Пенев внезапно издъхва. Така завършва тази бурна и кратка любов. А красивото и искрено приятелство между Елисавета Багряна и Дора Габе, последвало след нея, е само един красив и семпъл щрих към нейния митологичен колорит. Багряна продължава да обича живота и да усеща неговата непреходна, и вечна хубост.

Стиховете ѝ са все така пропити от нежната прелест и женственост на едно сърце, родено да обича, да копнее, да живее своя земен живот дръзко и пълнокръвно. А как е обичал Боян Пенев своята Лиза, както той наричал Елисавета Багряна, може да почувствате от неговото писмо до нея – писмо, останало във времето, за да нашепва за една трагична, но голяма любов:

Mила Лиза, нямам никаква охота да пиша писма.

Какво бих могъл да ти кажа дори в най-дългото, най-подробното писмо? Само това, че те обичам много, че не съм те забравил и не ще те забравя, че сега те обичам все тъй силно, както и преди. Но бих ли могъл с обичта си да намаля мъката ти? Искам да те видя, да бъда с тебе насаме – не за да ти кажа нещо особено, а така – да те почувствам отблизо. Това желание страшно ме измъчва. Толкова много искам да те видя, че започвам да вярвам в чудеса, очаквам нещо невероятно, невъзможно. Ако в нас самите, в душите ни, няма прегради помежду ни, какво значение могат да имат външните прегради. Обичта ни ще ги победи – ще ги победи и времето.

Мъчително ми е да живея в тази действителност. Не се срещам с приятелите си, не защото предварително съм взел някакво решение, а защото не мога да ги понасям. Обикновено стоя в къщи затворен, работя – мъката ми не позволява да се съсредоточа. Често чукат на вратата ми – ала никому не отварям – не ми се приказва с никого. Искам да ти кажа – с М. избягвай да разговаряш за мен и за нашите отношения. М. носи със себе си някаква отрова – възможно е разговорът с нея да те измъчва – а аз не искам да се измъчваш, когато мислиш за мен. Искам само едно: да ме обичаш – и таз твоя обич – както и моята – да ти носи само радост – не да убива, а да закрепя вярата и волята ти. Не се отчайвай – не губи равновесие – бъди силна.

Предпочитай да страдаш – а не да се унижаваш. Знай, че навред, във всичките ти пътища съм с теб – нито за миг не те оставям сама в мисълта си – вярвай: ще мине време, ще бъдем отново заедно, ще забравим всички сегашни тревоги и неприятности.

Все си мисля как и де бихме могли да се срещнем сега. Имам впечатление, че всички ни следят – даже и нашите добри приятели. Едни от тях се изразили за нас: "Искат да ни заблуждават". Приятелите по никой начин не искат да бъдат заблудени – не искат даже за миг да си затворят очите. Ще умрат от любопитство, но няма да се успокоят, докато не разберат какво става помежду ни. И това ще мине. Ще остане само хубавото. Моето измъчено дете – целувам те много, много. Не ме забравяй и не се отчайвай.

Tвоя Боян Ноември 1925 г., четвъртък.