"Мила ми, Венето..." - вечната и забранена любов на Ботев

На днешния ден се навършват 148 години от гибелта на революцонера Христо Ботев и цяла България му отдава почит. Спомняйки си неговото велико дело, си припомняме и историята за онази любов, която определи живота му...

Понякога животът пише най-добрите любовни романи, където красивото и трагичното се срещат, за да създадат история, която се помни през вековете.

Любовта на българския революционер Христо Ботев и съпругата му Венета е именно такава. Макар и искрени и дълбоки, на отношенията им не се гледало с добро око от самото начало. А след бурята на хорското мнение, добре знаем, че идва и бурята на революционното дело на Ботев, което слага край на живота му прекалено рано. 

Преди всичко за него е Родината. Затова с шепа млади революционери се събират в Гюргево и съставят план за освобождението на поробена България. Христо Ботев захвърля перото и повежда двеста юнаци на помощ на своите въстанали братя. 

А някъде в България го чака тя - любовта му, с малкото им дете на ръце...

За Ботев любовта започва да носи името Венета няколко години по-рано. 

На 26 юни 1875 г. той пише на приятеля си Иван Драсов, с което му обяснява защо не е отговорил на четири негови писма:

Сичко се беше струпало на моята глава: и процеси, и семейни нещастия, и кавги с доброжелатели, и хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-натам за пари, и много, много още други.

След това добавя:

Безпаричието ще ме принуди да се оженя, за да мога да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хомота. Само един хомот съм можал да нося, и това е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз принасям някаква полза на народа…

Още следващия месец, през юли 1875-а, той се събира с Венета, която му помага да си купи печатница и да издава своя вестник "Знаме“, финансира изпадналите в беда негови другари, носи им храна и дрехи.

Грижи се и за свекърва си Иванка и тримата ѝ невръстни синове, които тя довежда със себе си в Букурещ след смъртта на съпруга ѝ даскал Ботьо Петков през 1869 г. 

С една дума, Венета споделя изцяло крайно мизерния живот на мъжа си. Живот, който Захари Стоянов описва така:

За да не би да стане тлъст човек, да не му влязат в ръката богатства и други блага /а той е имал такава възможност покрай богатите си сродници като Евлоги и Христо Георгиеви/, т.е. за да не би да стане нему добре, той спял с кучетата по пустите воденици, не ял по три деня, помагал на всички презрени, но не и на себе си. Той търсел такова страшно средство, с което да унищожи всички ония, които мъчат народите и най-много неговото отечество.

Пак Захари Стоянов описва доста живописно сватбата на поета и Венета:

Тя се извършила през юли 1875 г., когато вуйчо ѝ – владиката Панарет Рашев, отсъствал от Европа. Венета просто избягала от него, оставила богатата трапеза и отишла да живее по бордеите. Със сълзи на очи желаела, щото венчавката да стане по старата мода, със свещеник. Ботев я уверил, че той умира, но пак не приема да му чете поп на главата и… трябва да направи граждански брак с нея. Венета била вече в капана. Вечерта станало и нещо като увеселение, гдето присъствали всички хъшляци. Играло се хора, пели се песни и прочие…

Така двамата слагат началото на една от най-красивите и тъжни любовни истории, срещана по нашите земи.

Тъжна история, защото е белязана с много неразбиране, хули и клевети по техен адрес.

Венета навремето прави нещо, което не могат да приемат нито близките ѝ, нито обществото: иска развод от деспотичния си мъж – богатия търновски сарафин Дончо Стефанов Петров, за когото е омъжена насила. Тя грабва сина си Димитър, който е само на три години, и бяга в Румъния при вуйчо си – владиката Панарет Рашев. Там се грижи за домакинството му и постепенно се откъсва от миналото. По настояване на владиката малкият е записан в румънско училище, но на долния етаж на същата сграда се помещава българско училище и детето все по-често започва да общува със своите сънародници.

Точно тогава в българското школо започва работа нов даскал – Христо Ботев. Владиката е нащрек – той вече знае името на българския хъш от писанията му в "Тъпан“, "Будилник“ и "Независимост“, които българските революционери в Букурещ издават. На всичкото отгоре самият владика често е "герой“ на статии в тези вестници и неведнъж техен автор е именно Ботев. Затова, когато разбира, че хъшът е завъртял главата на племенницата му, реагира яростно: 

Никога няма да позволя този да влезе в къщата ми!

Близките на Венета също въстават срещу нея. Как може да загърби добре уредения си живот и да избере бедността?

Близките на Ботев – все хъшове и революционери, също са изумени: Как може той, борецът срещу богатите, да си вземе жена от тези среди, още повече пък и племенница на владика?

Панарет ѝ забранява да се среща с него. Но когато тя се оплаква на Ботев от този тормоз, той ѝ казва:

Иди вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!

И Венета тръгва.

След време тя ще разкаже на внучката си, кръстена на нея:

В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши… Домъчня ми само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка. Много ми приличаше това контошче, и топло ми държеше, но и него оставих… След години, когато пак се върнах при дядо владика, то беше още там, добре запазено… Натоварих на една каручка сандъка си, поведох за ръка Димитър и обърнах глава на владишкия дом.

Докато мъжът ѝ организира преминаването на четата през Дунава, Венета очаква да се роди детето им. Иванка се появява на бял свят на 13 април 1876-а. На 16 май Ботев заминава.

Дотогава пази в тайна всичко и дори в последния момент не събира сили да каже на Венета къде отива. Вече на кораба "Радецки“ ѝ пише писмо, но пак не споделя, че тръгва за България.

Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това…

И накрая: Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.

17 мая 1876, "Радецки“

Венета остава да го чака да се върне, но вместо това я застига страшната вест за неговата смърт.

Из "Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев