Пловдивската му съдба е неразривно свързана с неговите връстници - поетите Петър Анастасов, Иван Вълев и, малко по-късно, Иван Николов. Идват и следващите книги на поета: "Непреклонна възраст" (1973), "Съдба на цвете" (1976), "Работни думи" (1977), "Магазин за метафори" (1981), "Ешафод" (1985), "Свещ" (1990), "Дневникът на господин Самотен" (1999, получила наградата "Иван Николов"). Тези заглавия илюстрират фанатичната пристрастеност на поета към думите. Николай Заяков е познат на своите читатели и като публицист. Всъщност трудовият му стаж преминава в един вестник и в едно списание. Рубриката му "Писма от Мрачна поляна" в пловдивския в. "Марица", за жалост, е свалена от цензурата в годините на демокрацията и забранена дори и като словосъчетание. Николай Заяков е женен, има дъщеря и двама внуци.