©

- Снежина, говорихме за деня на покушението и как ясновидка те е предупредила. Освен това, той е бил предупреден и "официално", под колата ви е имало бомба, която съсед открива, докато разхожда кучето.

- Да, точно така. Живеехме в "Младост" и имахме автопарк с коли. Сутрин децата излизаха и посочваха колата, с която да ги закара на училище. Добре, че точно в този ден децата бяха при мен, а не при него. Имаше и други предупреждения, но той не им обръщаше внимание. То е и като в нашия занаят, като ти тръгне някакво име, "кралица", "крал на фолка" и т.н., каквото и лошо да направиш, ти все си крал. И си вярваш, че е така. Много съм си мислила как човешката душичка се главозамайва от външните неща. Слави Трифонов, който ни направи звезди преди време с Марко, казваше: "Ще ви направя популярни, но цял живот не може да сте на върха и отсега го знайте". Качваш се на върха и после слизаш винаги, такъв е животът - на приливи и отливи. Много голяма част от тези момчета си мислиха обаче, че са безсмъртни. Макар, че Иван беше готов да се махне от България, дори в първия учебен ден на сина ми, когато всъщност го убиха, той се готвеше да замине за САЩ. И щеше да остане там завинаги, аз го знаех това. Но много наказателно го убиха.

- Добре, а той предаде ли наистина Карамански, който го поръча?

- Е, те си имаха цър-пър неща, които всъщност ако трябва да бъда откровена, Иван стана по-добър от "учителя си". Изпъкна в групировката с акъла, който имаше. Не мога да кажа кой крив, кой прав. Но Иван явно си знаеше, че някога ще се случи, защото казваше на охраната да стои долу на входа, да не се качва с него, може би, да не го гръмнат човека с него. Но те живяха бързо, това е истината. Всички т.нар. "мутри".

- Познаваш ли жената на Карамански - Галя Луканова?

- Да, аз няма как до деля с нея. И тя, и аз, както и нашите деца се потърпевши от всичко, което се случи. Макар, че не мога да лъжа - моето мнение за Карамански не беше добро. Пяла съм му като певица, страшничък си беше, налудничав.

- А Жоро и Васко Илиеви какви бяха?

- Съвсем различни. Особено за Жоро често ми става тъжно. Работила съм дълго време в "Кошарите" - там се пишеше историята на всичко - идваха манекенки, спортисти, политици, кой ли не и какво ли не, са искали от Жоро. Той беше много добър и мно се раздаваше.