© Plovdiv24.bg

Един от най-големите зевзеци под тепетата е поетът Велко Парашиков. В годините на тоталитаризма той е сред малцината, който се осмелява да говори направо за всичко. Макар и често отнесен от действителността, когато трябва да каже нещо на място, умът му сече като бръснач. За времето си той е по-популярен сред съгражданите си от политиците, дори и от някои кандидат-президенти. Не случайно прозвището му е Кмета на Главната. Не минава ден без градският комик да се разпише на стъргалото, за да забавлява с шегите си минувачите. За него всичко се измерва в рими и то не какви да е, а солени и пиперливи, често граничещи с ругатни срещу властта.

"Ако ме поканят в парламента, аз ще вляза с бутилка мента", обявява от сцената на театъра Велко. Изправил се е пред публиката, за да участва в конкурса "Моето президентско слово", организиран от предизборния щаб на Петър Стоянов. Тогава Велко надвива като оратор актьорите Виктор Калев и Симеон Алексиев, известния сексолог и сладкодумник д-р Златко Илиев и дузина студенти. Наградата на Велко е три комплекта водка с топено сиренe за мезе и стек цигари.

Чудакът предложил да ги замени с каса бира

Парашиков е известен с любовта си към чашката. Редовните клиенти на заведенията знаели, че като няма пари, прилага добре усъвършенстван номер, затова само като го видели да влиза в кръчмата, стискали здраво чашките си. Който имал неблагоразумието да се разсее дори за миг, губил питието си, тъй като само за секунди Велко го грабвал и изпивал на екс. Естествено никой не му се сърдел, дори ставало весело. Неслучайно много от крилатите му фрази са станали част от градските легенди. "За да останеш, за да си потребен, на шефа си винаги подавай гребен" и "За лъв минава даже дребосъкът, щом лъв му дава препоръка", са сред най-безобидните епиграми на самоукия поет. Докрай Велко си остава заклет почитател на Тодор Живков и комунистическия строй. "Искам само да ви попитам, защо Тато да не го почитам? За 40 стотинки взимах ракия, кебапчета с бирата, винаги пиех", рецитира той.

Отдавна Велко не се мотае по улиците - казват, че бил болен и често влизал за лечение по болниците. Видели го преди година и оттогава никой не знае нищо за градския чешит. Може би е вече в отвъдното. Помнят обаче още една тръпка на поета на народа - когато направили паметника на Мильо, друга местна легенда, на всеки кръгъл час Велко заставал срещу говорещата статуя. Мълчаливо изслушвал записа на двеминутната му тирада, отвръщал със закачлив стих и накрая вдигал наздравица с покойния си брат по съдба.

Мильо е може би по-известен от Велко, но не доживява да види демокрацията

Умира около 1983-1984 година, никой не знае с точност. Категорично обаче Мильо е градският чешит, който ще остане в историята на Пловдив. На главната улица винаги ще стои и седналият на стълбите под Сахат тепе Мильо от бронз, сложил едната си ръка на ухото, за да чува по-добре какво се случва под тепетата. "За какво си говорите, хора ? Аз пак съм тук, на Главната, ала къде са майтапите?", пита бронзовият Мильо. Не получава отговор, но не един или двама се снимат с него. Нощно време пък край паметника спират компании, които излизат от близките заведения. 

Жените сядат в скута на статуята, за да проверят дали наистина пловдивският чешит е бил сред най-надарените мъже на планетата. Разбира се, всичко е в рамките на шегата. Тези, които са познавали лично Мильо обаче, задължително подчертават, че е бил ценител на женската красота. Като видел хубава дама на улицата, се лепвал за нея и я поздравявал учтиво с "Добър ден". Докато обектът на неговото съзерцание не отговори със същия поздрав, Мильо вървял успоредно. "Много си хубава, ма! Ей, много си хубава!" е другата му резонна задявка с преминаващите еви, които в повечето случаи приемали всичко като безобидна шега от устата на един градски луд. 

Наричат го полуидиот и смахнат. Но никой не отрича, че Мильо е безобиден и в действителност не е правил никога нещо лошо. Затова и си заслужил мястото сред символите на града. Симпатичен, изключително добродушен. Няма начин да мине по Главната и всеки втори да не му подхвърли по някоя закачка, защото той носи на майтап. Дори външността му е запомняща се - балтон и каскет, под него безредно стърчащи гъсти коси. Но винаги чист и изгладен.

Наричали са го просто несретник заради невероятно тъжните му очи, зад които личала дълбока чувствителност. Усетил е и неведнъж грубостта на живота, но никога не е отвръщал със същото. Никога не е бил сопнат, затова за статуята му казват, че сякаш пита къде са шегите, къде са майтапите. "Липсват ми, искам пак да ви чуя", казва скулптурата. За Мильо разказват още, че е птичка божия, душица, която не е пропускала нито един християнски празник в църква. Бил е беден, но със свое особено човешко достойнство, затова никога не е просил. А и всъщност никога не се е налагало, защото хората се надпреварвали да му дадат нещо за храна или да го почерпят. Той е посвоему интересен и за художниците. Попада в полезрението и оттам и в картините на пловдивска тематика на Златьо Бояджиев, Йоан Левиев, Христо Стефанов. Хванат е дори на един от кадрите във филма "На всеки километър" и така остава запечатан на лентата завинаги.

Стефчо Автографа чака място в "Гинес"

Името Стефан Иванов не говори на никого нищо под тепетата. Кажеш ли обаче Стефчо Автографа, всички казват, че го познават. И Стефчо познава всички. Наричат го "ловеца на знаменитости". Без него не минава ни едно светско събитие. Той е навсякъде. Стефчо е най-запаленият колекционер на подписи в България. За 30 години е събрал над 100 тетрадки с парафите на прочути персонажи. До много от тях се е добирал с хитрост, че даже и със сила- разкъсвал е кордони, дегизирал се е като фоторепортер. За Стефчо са се разписвали Далай Лама, Борис Елцин, Юрий Лужков, крал Хуан Карлос, Стинг, Борис Елцин, Емир Кустурица, Катрин Деньов, шведският крал Густав, Шимон Перес и дори папа Йоан Павел Втори. Любопитно е да зърнеш Стефчо в акция. Чешитът, който няма възраст - някъде между 50 и 60 - дебне с ентусиазма на тийнейджър. В сюблимния момент изскача и с треперещи пръсти пъха тетрадката си под носа на жертвата.

Колекционерът екстремист има три висши образования - педагогика, екология и журналистика. Навремето е работил в Електроапаратурния завод. Но след злополука го пенсионират по инвалидност. Твърди, че в момента има в колекцията си 500 000 подписа и претендира с тях за "Гинес". Подал е документи още преди няколко години, но все още няма отговор.

Източник: в. "Стандарт"