"Идеята, която днес можем да определим като гениална и далновидна, е всяка година да се избират един или няколко европейски градове за континентални "столици" на културата с цел да се създаде една истинска Европа - много преди това и много по-добре отколкото това бе възможно да стане чрез единната европейска монета, идеята е на гръцката актриса Мелина Меркури, изключително чаровна, красива, интелигентна и изпълнена с кураж жена, както и много добра актриса (през 1960 г. е носителка на "Златната палма" на международния филмов фестивал в Кан с филма "Никога в неделя"). 

Когато през 1981 г. Мелина Меркури стана Министър на културата в своята страна, тя успя да накара Европейския съюз да осмисли значението на нейния проект и го реализира. Първа европейска столица на културата стана Атина през 1985 г., а последващата година - Флоренция. 

След това за Италия станаха европейски столици Болоня през 2000 година и Генуа през 2004 година. След четири години, през 2019 г., за европейска столица на културата ще бъде избран друг италиански град Матера, който ще си дели титлата с българския град Пловдив. 

За първи път се избира български град и това не е случайно, не толкова защото България бе последната държава, която влезе в Европейския съюз (през 2007 г.), а защото това, което бе написал Клаудио Магрис преди тридесет години, преди падането на желязната завеса, важи все още и днес. 

България е най-слабо познатата от европейците държава в Европейския съюз. И при все това, както твърди писателят Недялко Славов, в България се намира "най-древният просъществуващ европейски град", с неговата осем хиляди годишна история, датиращ от епохата на Троя, Микена и градовете от остров Крит, град, който според митологията е бил основан от тракийския цар Евмолп, по отношение на който някои твърдят, че е син на Хемус и Родопа, а други, че е син на Посейдон и Хиона, и поради тази причина през XII век пр. н. е. е бил наречен Евмолпия.

Става въпрос именно за Пловдив. Като изключим несъответствията в митологията, която както е известно, предлага няколко версии на една и съща история, Хемус и Родопа се наричат и до днес двете планини в които са били превърнати за наказание родителите на Евмолп, които благодарение на тяхната рядка красота са се омелили да се представят за Зевс и Хера. Две планини, Хемус и Родопа, които олицетворяват целия балкански полуостров, който гърците и българите наричат и до днес "полуостров Хемус". 

Първите, защото се занимават с митология, а вторите, защото не са останали безразлични към пренебрежителната употреба на термина "балкански" - синоним на безредие, фрагментация и непрестанни конфликти на всички срещу всички. 

Последните се гордеят изключително много с това и то до такава степен, че единствени сред всички балкански народи, почти не разполагат с институция, фирма, асоциация или учреждение в чието име да не е включена думата "Балкан". 

Това достойнство и тази гордост идват от далечна Тракия, тази която е основал Спартак и тази, която е познала величието на Римската империя и тази България, на която солунските братя Кирил и Методий дадоха азбука и нов език, кирилицата, която се е превърнала в стълб на православната християнска религия. 

Религия, която България, през 865 г., след антииконоборческата полемика, е била първата славянска държава, в която е била приета. Език, който е обединил всички "славянци", турскоговорящи и не и всички останали етнически групи - турци, гърци, иранци, арменци, кавказци, монголци и сибирци, които са се смесили тук през вековете, и които в последствие са станали "българи" (името произхожда от турския термин "bulgha", което означава "смесвам").

През цялата си дългогодишна история Пловдив е идеален пример за тази смесица, това се подразбира от каменните находки и археологическите разкопки, култовите сгради, традициите и лицата на хората и не на последно място и от шарените къщи в стария град, построени между XVIII и XIX век, към края на османското робство, които със своята особена архитектурна структура са положили началото на нов стил, наречен "Пловдивски къщи" и по този начин напълно заслужено са спечелили признаването на древния град от ЮНЕСКО за световно културно наследство. 

Пловдив е град по-древен от Атина и от Рим и следователно е най-древният град в Европа, а в Европа почти не се знае къде се намира. Пловдив сменя името си през 342 пр. н.е., когато градът е завзет от Филип II Македонски, баща на Александър Велики, който дава свободна изява на суетата си и го нарича като себе си, а именно Филипополис, точно както е постъпил през 356 пр. н.е. с Филипи в Македония (място на великата победа на Октавиян и Антоний над Брут и Касий през 42 г. пр. н.е.), който днес е голяма археологическа забележителност и се пресича от Виа Игнатия, по който се пътува, за да се стигне до Пловдив. 

След разпадането на империята на Александър, траките наричат града на техния език Пулпуведа, но само до пристигането, през 72 г. пр. н.е. на римляните, които двадесет и шест години по-късно, когато Тракия става римска провинция, му променят отново името прекръствайки го на Тримонциум, тъй като градът е разположен на три хълма, въпреки, че в действителност се пресича от река Марица, както Рим от река Тибър, и на мястото на което възниква има седем хълма, точно както столицата на Римската империя, с която обаче не се счита за уместно да се сравнява особено много. 

След кратките "кавички" и превземането на града от Хан Крум, се появява за първи път (през 812 г.) името Пловдив, което впоследствие, след сто и петдесет години византийско владичество, се преименува на Филибе от османците, които завладяват града и държавата през 1364 г. и я напускат едва след повече от петстотин години.

В Пловдив, петстотин хиляди жители, вторият по големина град в България след столицата София, но първият, който се е отърсил от сивотата на стария режим, можете да се загубите сред музеи, художествени галерии, музикални академии и археологически обекти. 

И все пак, тази вековна смесица, тук, не се проявява отново като хаотичност, а има свой собствен ред, собствено наслояване, които дори и "българският" комунизъм не е успял да помрачи и да изглади. В града разкопките продължават и то все по-усилено, разкривайки на бял свят ценни находки и неизвестни съкровища и то с такъв ентусиазъм и любопитство, които са засилени от скорошното й избиране за Европейска столица на културата за 2019 г. 

Разбира се, че е трудно да срещнеш някой, било то в Пловдив, било в останалата част на страната - от София до Велико Търново, другият български град, който кандидатства за същата титла, и който е бил столица на Българското царство през 1908 г., който да е особено въодушевен от този избор до такава степен, че да възложи надеждите си на това за по-добро бъдеще (България е европейската страна с най-нисък доход на глава от населението), но фактът, че този избор за българска столица на културата е солиден опор за изкачване нагоре и за растеж и възможност за представяне на действителния й облик, никой не го отрича. 

Думите на Александър Тачев, на 33 години, роден и израснал в Пловдив, собственик на малък бизнес, обобщават много добре всеобщото мнение.

"Проблемите на хората са в работата и ниските заплати - казва Тачев - "Но ние имаме голям потенциал, и този избор на Пловдив ни помага още от самото начало да го докажем и ни дава също така възможност да превърнем този потенциал в икономически растеж. 

За нас се говори единствено, че сме всички цигани и не може да ни се има доверие. Това не е вярно. В България има всякакви националности, цигани, турци, евреи, гърци, славяни, списъкът е дълъг ... както и в останалата част на Европа, когато нещата вървят добре, етническа принадлежност е много относителен факт, но ако не вървят добре се превръща в бомба със закъснител. По-скоро, нашият основен враг досега беше "затварянето" ни към външния свят. Но "откриването" сега за нас не може да означава въвеждането на единната валута (и в действителност България отложи влизането в еврото за по-късна неопределена дата), това ще ни постави на колене.

По-добре е първо да станем по-силни и да се интегрираме с останалите култури, именно затова казвам: Да живее Пловдив 2019 година! Разполагаме с четири години, за да влезем наистина в Европа, а не като по-бедните съседи.

Бедността в България е обсесия. И тъй като не е изчезнала с падането на комунизма, не са малко тези, които след близо четвърт век казват, че беше по-добре, когато беше по-зле. Това може да се обясни със съвсем обикновена картина: по-рано съществуваха ужасните блокове, резултат от съветското народно строителство, човешки кошери, такива каквито не липсват също и в нашите предградия. 

Днес все още съществуват същите ужасни блокове, но са покрити с реклами на продукти, които малцина могат да си позволят. Единствените места, където е възможно да се забрави временно бедността на предградията и на циганските бараки, като изключим историческите центрове на градове като Пловдив, са църквите и манастирите. 

Може да изглежда парадоксално, но православните църкви и манастири, с великолепието и блясъка на своите красиви икони и прекрасните си фрески присъстват във всяко едно кътче на България и са източник на морална и духовна подкрепа предимно за тези, които срещат най-често призрака на бедността по пътя си. Винаги има хора в Бачково, в "главната църква Успение Богородично" или в Преображенския манастир "Св. Преображение Господне", където се намира фреската на великото Колело на живота от деветнадесети век, на Захари Зограф, един от най-големите български художници. 

И особено в Рила на Рилския манастир - най-красивият, най-големият и най-важният манастир в страната, датиращ от десети век, под закрилата на ЮНЕСКО от 1983 г., разположен на 1200 метра надморска височина, планината, където се оттегли в отшелничество Свети Иван Рилски. 

Православни църкви и манастири, но също и католически църкви, джамии и синагоги, които в Пловдив винаги са една до друга. А да но говорим за Рим, колко много от Рим има в този град и в цяла България, и то с каква красота. В Пловдив, големият стадион за 30 000 зрители за спортни игри и конни състезания, театъра от 7000 зрители от втори век след н.е., император Траян, форумът и красивите мозаечни подове от същия период, сякаш напират да ни напомнят, че в тази част на Европа е била Тракия и Македония, и че се е говорело на гръцки език, който е бил също така и официалния език на римляните, които от Пловдив-Тримонциум са продължили пътя си, който пропътувахме и ние, към Стара Загора (Августа Траяна), до Велико Търново, където се намира красивата средновековна крепост на няколко километра от която се намира Никополис Иструм, друг шедьовър, чието възстановяване се дължи предимно на седем годишната работа (от 1985 до 1992 г.) на Британското училище по археология. 

Никополис ад Иструм (Истър се нарича реката, която тече наблизо) е още един чудесен пример за римското присъствие в България. Градът е познал разцвета си под владението на Антонините и Северите - от средата на втори до първата половина на трети век от н.е. - в града са сечали собствена парична монета (повече от 900 вида монети), заемал е стратегическа позиция по маршрута от Варна (на Черно море) до София, който е бил преобразуван в бизнес център и място за културен обмен от най-висок ранг, докато понастоящем представлява археологически обект, който би трябвало да бъде включен в образователните пътувания на училищата от цяла Европа. 

Още повече защото "тук, в Никополис - цитираме за пореден път Магрис - през четвърти век, след превода на Библията от гръцки на готически, извършен от епископ Вулфила, е било поставено началото на германската литература".

А Спартак, гордостта на Тракия? Преди да напуснем България, отидохме да го "поздравим" в Сандански, където е роден. Въпреки, че в бившата съветска империя "спартанството" е било по-скоро като дим в очите, намираме бронзова статуя на Спартак, висока около седем метра в типичен стил на "социалистически реализъм". Но има нещо друго, което не си пасва....... Спартак е без меч ...... Направили са го без меч..... В този случай как ще успее Спартак да се бори за свобода?"