Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
Пловдив
Анализите
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Общество
Криминални
Институции
Други
Бизнес
| Не Ден на победата, а Ден на лъжата | ||||||
| ||||||
През януари 1943 година съветските войски освобождават Воронежка област. Три месеца по-късно, на 18 март, загива дядо ми, Крутских Андрей Матвеевич, остава завинаги 45-годишен, лежи сега в братската могила край село Балабаново, Всходски район, Смоленска област, написа преди години руският и грузински журналист, публицист и писател Олег (Сандро) Панфилов. Той почина през февруари тази година. Окупация е кратка, връща се съветската власт, и всичко става като преди – нищета, глад, мизерия. Като момче в средата на 60-те погостувах в родния край на майка ми – там цареше все същата разруха, сякаш войната бе завършила вчера. Чичо Петя, мъжът на леля ми започваше утрото с чаша самогон и със засукана и дълга псувня, на чиято мелодичност и тоналност би завидял сам Моцарт. Тримата ми братовчеди и двете братовчедки живееха също както техните родители в детството – един и същ чифт обувки за всички, покупката на найлонова лента за панделка бе истински празник. Освен братовчедките вече никой не остана, всички се пропиха до смърт – и вуйчо, и синовете му. Моята набожна бабушка цял живот получаваше мизерна вдовишка пенсия, която й стигаше само за свещи в черква и за сладолед за мен. Черкви имаше малко, налагаше й се да се качва на електричката и да пътува извън Москва, чак във Вешняки. Един път и мен ме заведе там и тайно ме кръсти. Кръстчето свали от шията ми още на излизане от черква и го прибра – за да нямам проблеми в училище. За дядо нищо не разказваше, само тихо въздишаше. Мисля, че нито веднъж така и не отиде на гроба му – нямаше пари за път, а всички шумни мероприятия, които провеждаха комунисти, пионери и комсомолци, я заобикаляха отдалеко. Загиналите през войната бяха около 10 милиона и съветските почести се раздаваха далеч не на всекиго – само на избрани или измислени херои. Съветската, а сега и руската пропаганда, отчаяно се бореше за това очевидците да забравят истината за войната, за бездарното командване, за милионите войници, пращани под бомбите и снарядите, в мраз и дъжд, в калта и по тънкия лед. Десетки милиони осакатени инвалиди бяха разхвърляни по просторите на Съветския Съюз, докато след някое време не започнаха да ги ловят и откарват на далечни острови – криеха от погледите това непрестанно напомняне за чудовищното военно престъпление, за неграмотното командване. Но всеки ден по радиото и вестниците, а когато се появи тя и по телевизията, и от екраните в кинотеатрите повтаряха едно и също – победа-победа-победа! Разбира се, победа. Във всяка война има победители и победени. Победените са известни, а за победител в СССР и в днешна Русия се смяташе само един – "съветският народ“. Все едно, че ги е нямало милионите американски консерви с телешко варено и пакетите с яйчен прах. Днешните руснаци се правят на три и половина, не искат да знаят за онова време, смятайки, че над 22 хиляди американски самолети и почти 13 хиляди танка, 375 883 камиона, над 131 хиляди автомата, 2 130 000 тона авиобензин и много, много още, просто са паднали от небето. На обща тогавашна стойност 1 милиард долара, по днешните мерки – огромна сума. Неблагодарността е вечен елемент от политиката на Русия, както и да се нарича тази страна – Руска империя, СССР или Руска Федерация. Цяла Европа участва през последните 300 повече години в създаването на това, което сега се нарича руска култура и наука, архитектура и инженерство, автомобилостроене и космонавтика. Да сте чували дума на благодарност? Как ли пък не! Европа е "гейропа“, "наложница на хамериканците“, "Русия ще им покаже къде зимуват раците“. Сякаш не го е имало Великото посолство, създадено от Петър Първи, заповядал на руснаците да се учат от Европа, да подбират там специалисти и ги довеждат в Русия. Корабни майстори от Холандия, Швеция, Дания и Венеция. Изградилите Санкт-Петербург френски и италиански архитекти. Поканеният от Петър Жан-Батист Леблон, който съставя първия генерален план на бъдещата руска столица – Санкт-Петербург… Отдавна е забравена Държавната програма на САЩ Lend Lease, иначе трябваше да се признава, че СССР няма как да си присвои победата: за САЩ бе по-важно да бъде победена хитлеровска Германия, отколкото да се впускат в спорове с неблагодарния Кремъл, забравил за помощта през 20-те години, и не желаещ да си спомня спасяването на Русия през 1892 година (унищожителният глад в Русия). През 1997-ма бях в чешкия Пилзен на Victory Day за 8 май, на площадите свиреха военни джазови оркестри, градът бе украсен с флаговете на страните-съюзници, в парка децата се катереха по американски танкове от времето на Втората световна война, по улиците се разхождаха френски, английски и американски ветерани, спретнати и усмихнати. Всеки най-много с по два-три ордена и медала, от военната униформа – само пилотки, понякога и фуражки. Никакви "бойни сто грама водка“, подпявания с акордеон и дрънчене на безброй наградни отличия. Нямаше пионери и песни за "тиха звездна нощ“. Това трябва да бяха "неистински ветерани“, не им личеше да са висели по 20-30 години на опашка за получаване на квартира и лекарства с намаление. Впрочем, истински ветерани в Русия вече почти няма, но празникът си съществува. Съществува и огромно количество въпроси, които понякога журналисти или блогъри задават, но при сегашната руска държавна политика, може скоро и в затвора да се влезе за въпроса дали въобще са воювали и други освен съветските войници. Опитайте се да попитате някой съвременен представител на "руския свят“, повече известен като "ватник“, дали бива да празнуват Деня на победата и чеченците, ингушите, карачаевците, балкарците, кримските татари, калмиците и много други народи, общо над 2,5 милиона, които година преди "победата“ бяха депортирани и изтребвани? Ако два и половина милиона души са виновни за това, че някой си се ръкувал с немец или дори облякъл германска униформа, то какво да правим с Руската освободителна армия на съветския генерал-лейтенант Андрей Власов? Ето само част от списъка на военните части и съединения на Германия с "руски корени“ – Първа Руска национална армия, Руски корпус, Батальон на Муравьов, I-ва Руска национална бригада от СС "Дружина“, Руска народна национална армия, 29-та дивизия от СС (Първа Руска) (Руска освободителна народна армия), 30-та дивизия от СС (Втора Руска), Руска освободителна армия, Полк от СС "Варяг“, Полк от СС "Десна“, Руският личен състав в дивизията от СС "Шарлеман“, Руският личен състав в дивизията от СС "Дирлевангер“, Отрядът на Зуев… Според различни източници в германската армия са служили от един до два и половина милиона руснаци. Щом народите на Северен Кавказ, съветските корейци, кримските татари, волжките немци са депортирани от своите родни места, то какво да се прави с руския колаборационизъм? Защо не е пратено на заточение населението на Поволжието и Рязанска област, на Сибир и Урал, защо за всички е трябвало да носят отговорност чеченци и ингуши, карачаевци и кримски татари? Съветската пропаганда криеше главната причина за нечовешкото си отношение към т.н. "нацмалцинства“ – Кремъл страшно се боеше от въстанията, от които след 1917 имаше по няколко всяка година, а понякога и по-често. Част от съветските хора винаги ненавиждаха съветската власт – за репресиите и унищожаването на частната собственост, за разрушаването на църквите и налагането на новата идеология, основана на култ към една личност. Мнозина ненавиждаха съветската власт скришом, но въпреки това попадаха под зоркия поглед на осведомителите и попълваха бройките на новите жертви на ГУЛАГ и новите разстрелни списъци. Друга част реши, че сталинизмът е по-страшен от хитлеризма и доброволно застана в редовете на многочислените руски и други национални военни подразделения. Може да ги наричат колкото си искат "предатели“, но те самите наричаха предатели онези, служещи на съветската власт, която бе унищожила вярата, културата и националните езици на народите, завоювани от Червената армия през 1918-1921 години. От морална гледна точка те имаха пълното право да се съпротивяват и да се борят срещу властта, стоварила върху народите им такива репресии. Друга сила, която би способствала да се осъществи тяхната мечта освен германците по онова време няма. Към началото на Втората световна война по данни на правозащитната организация "Мемориал“ в СССР вече са репресирани и убити до 38-39 милиона души. Въпросът, кой е истинският предател, е по-скоро риторичен въпрос, едно е ясно – Ленин и Сталин са убили повече хора, отколкото германската армия. В условията на трагичната болшевишка история е невъзможно хората, направили своя избор, да бъдат квалифицирани като виновни. Сметка трябва да се търси на онези съветски ръководители, които през 1939 година подписват договори с Германия, здрависват се с нейните представители и любезно се усмихват. Съветската и съвременната руска пропаганда предпочитат да мълчат, да затварят и крият архивите и да прахосват огромни средства за паради и убеждават населението, че само те са наследниците на победата, така и не отговаряйки на многочислените въпроси за милионите жертви. Жертви в името на какво? На Сталин му беше неудобно да провежда Празник на Победата, такъв по негово време нямаше, не обичаха тези празници Хрушчов и Брежнев. На Путин обаче такъв празник му е нужен – ежегоден, с чудовищен размах и помпозен парад, защото в годините на своето управление той няма с какво да се гордее. Лъскавите гирлянди, фойерверките и салютите заменят за него реалността. Не знам дали някой ще отиде в селото Балабаново до братската могила на моя дядо, дали ще положат на нея поне стрък маргарита. Помня скромния живот на баба, на мама и лелите, полугладното им съществуване, с непрестанно пресмятане на всяка копейка. Но не както пресмятат германците, за да си купят нов автомобил, а просто за да преживеят някак си. Съветската власт уби десетки милиона души, както се убиват ненужни насекоми, съвършено не замисляйки се за отговорността или за елементарни извинения. Моят дядо загива 14 години преди раждането ми, навярно, "за да има мир по целия свят“ и "за да живеят щастливо децата“. Него просто са го измамили, той е загинал за нищо, неговите, останали живи бойни другари ги очакваше същият безпросветен живот, а инвалидите – мъчителна смърт. Бях веднъж на гости у мой приятел – германски дипломат и забелязах на бюфета фотография в красива рамка. На снимката – офицер от СС. "Моят дядо“, – гордо каза приятелят ми. "А аз своя дядо никога не съм го виждал, даже и на фотография“, – отговорих му. Стояхме един срещу друг, ние, внуците на своите дядовци, воювали един срещу друг, и аз не знаех за какво да говоря. Да му кажа, "ние победихме“ бе срамно и нелепо. Приятелят ми живееше несравнимо по-добре от мен… Текст на Олег Панфилов, професор в Държавния университет на Грузия. Преводът е на Милен Радев. Източник: Faktor.bg |
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Покажи:Всички | Моите | На приятели
на 09.05.2023 г.
0
Коментарите са на публикуващите ги. Plovdiv24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.
Още новини от Международни новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Драстично отслабналият Геро се оказа нежелан от телевизиите
14:51 / 24.11.2024
Ралица Паскалева: Предател си!
21:59 / 25.11.2024
"УниКредит Булбанк" предупреди клиентите си
14:08 / 25.11.2024
Обявиха 1000 долара награда за намирането й!
08:27 / 25.11.2024
Нов хитов турски сериал завладява ефира
15:59 / 24.11.2024
Актуални теми
Абонамент
Анкета
