Само допреди няколко години опърпаните фасади в централната част на града, запълненият от паркирани автомобили и напълно изоставен квартал "Капана", западналата градска градина и неработещият от десетилетия фонтан определяха тъжния провинциален облик на този град. В Стария град на Пловдив нямаше даже улично осветление...

Едно от малкото забележими в национален контекст събития в този период беше Нощта на музеите и галериите, а неговият двигател Веселина Сариева вместо подкрепа за усилията си беше атакувана от пазителите на статуквото.

Почти две десетилетия след промените Пловдив устойчиво пропадаше и систематично беше напускан от жителите си в опит да намерят по-добри места за живеене. Бях сред тях - тръгнах през 1990. 

Това изпразване, изглежда, позволи на малки групи хора без блестящи умения да се окопаят в различни роли и да заживеят в илюзията, че те са запазени за тях за целия им жизнен цикъл. Вследствие на тези процеси една немалка част от хората, намерили успешна професионална реализация в Пловдив, останаха емигранти в собствения си град. Работа, вкъщи, пак работа и петък вечер заминаване далеч от града. 

В тези години Пловдив беше буквално разграбен - града подари на "бизнесмена" и лидер на БСП - Пловдив, Георги Гергов голяма част от къщите си в Стария град, а Панаирът беше придобит без нито лев за държавата и разсипан през "иновативните" схеми на прехода. 

И всичко това се случи с мълчаливото съгласие на "будната пловдивска общественост", част от която се самонарича нескромно "пловдивски интелектуалци" и отчаяно иска да си върне "уютната" провинциална самодостатъчност, в която конкуренция няма, а представата за света е заключена между единия и другия край на "главната".

Само че днес Пловдив е пълен с енергия и тук остават да живеят много хора с потенциал, немалко пловдивчани се връщат както от София, така и от различни места по света, защото са разбрали, че се случва нещо и искат да участват в промяната. Други помагат отвън за местните каузи - хора, чакали да видят малка светлина в тунела, за да намерят повод да се включат във възраждането на Пловдив. 

Опитвам се да проявя разбиране към това, че миризмата на нафталин е пристрастяваща за хора, свикнали с липсата на промяна. Техният живот минава в безбрежието на бавното и монотонно ежедневие, в което всяка провокация с нещо ново и непознато е опасна за собствения им статут на самокоронясали се местни "божества".

Днес градът е изправен пред избора между заспалото състояние и вдъхновението от промяната. Между това да стане заложник на опитите на един местен олигарх да спре разпадането на пирамидата си от стотици милиони евро кредити, като получи отново достъп до ресурсите на града. 

В този частен казус помагат хора с различни имена от различни политически партии, кандидатират се за кметове и правят черни кампании, но тяхната обща цел е спасяването на един политико-икономически динозавър. Затова и не е странно, че на задаващите се местни избори всички кандидат-кметове работят в удивителен синхрон срещу Иван Тотев. 

Пловдив едва ли ги вълнува особено, затова и всички са обединени в битката си срещу промяната, независимо от политическите си различия и с "медийното" партньорство на Делян Пеевски и неговите машини за публично дискредитиране, чрез които се води битката.

Проблемът на тази група е, че тя подценява нещо много важно - вдъхновението от промяната е заразяващо. И хората ще искат да я вкусят отново и отново.

P.S. Иван Тотев не е моят идеал за кмет, но той е най-добрия кмет в новата история на града. Повечето пловдивчани знаят и виждат това, защото промяната е очевидна. За да няма спекулации, съм длъжен да кажа, че културните проекти, които управлявам в Пловдив, тази година спечелиха финансиране от културния календар на града в размер на около 20% от бюджета си, но за разлика от много други културни събития в страната нашата организация може да се справи и без тази подкрепа.