"В този ден Левски ни събира, за да си припомним далечния 6 февруари, вторник, 1873 година, София. Предан, предаден, обичан, Апостолът, който не знае, че Ботев ще го нарече така, че Каравелов ще го определи за пръв български светия, се изповядва пред отец Тодор Митов и казва "Каквото съм направил, в ползу народу е". Тези последни думи трагически допълват общоизвестното "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само себе си".

Погубен, той не изгуби себе си. Извисен на бесилото, той извисява българското. Оплакан от Ботев, Левски с шепота на духа си заглушава злата песен на зимата, вдъхва мощ на Вазов, за да създаде своята шеметна Ода. Днес се прекланяме пред подвига на този велик в естествеността и храбростта си човек, сякаш за да се причистим от дребнавото, егоистичното, самодоволното у себе си. И може би, за да погледнем дори за кратко с други очи на живеенето си - дали е истинско, защото човек не е сам по себе си, сам за себе си. Той има мисия, надхвърляща пресметливата прагматика, тласкаща извън тясната килия на еднообразното съществуване."

И продължава: "Гражданинът Левски се самопревръща в държавник, неговото бродене не е из рая, а сред раята; неговите комитети, организирани така, че да привличат хора разсъдителни, безстрашни, великодушни са израз на държавосътворяващ дух, на обич към отечеството и отговорност към бъдещата чиста и свята република. 

Да, Левски е държавник без държава, това е трагично. Пагубно ще е, ако държавата, създадена от личности като Левски и големите революционери от неговата епоха, остане без държавници. Пагубно е и когато човек търси и намира оправдание за своето безволие, за безличието и апатията си в бремето на времето. 

Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме, изрича Апостола и вижда жалкостта на примирението, на отказа от деятелност и всеотдайност, от съществуването ни извън страха за собствената ни несобственост". Още за церемонията в града под тепетата - четете ТУК!