След като майка ми излезе от болницата, се оказа по думи на служителите от "Закрила на детето", че и при нея нямало условия. Интересно защо? Когато преди 2 г. й дадоха насила попечителството над него, само защото аз работя в чужбина, тогава не мислеха така.
Майка ми в продължение на 1,5 година е отказвала да и се даде на нея попечителство, с думите:
"Аз няма да взема детето на дъщеря ми", но те са настоявали, неизвестно защо. Така синът ми беше настанен в Кризисния център.
Без да бъде уведомен баща ми, аз или майка ми. От там се започна адът. На баща ми му се отказваше достъп и среща със Стефан. Той ходеше да се среща в училище с него. Разрешиха му чак след 3 седмици. Аз, родната му майка, когато заявих, че щом смятат, че при родителите ми няма условия да се гледа, искам да го взема при мен, ми се каза, че ще трябва проучване на условията при мен в чужбина.
В продължение на 1 месец аз звънях редовно в закрила на детето Пловдив и се надявах да ми каже Златка Бъчварова - отговорния служител по случая, какви документи трябва да й представя, но вместо това тя ми даваше юрисконсултката им, която казваше само думите:
"Трябва интернационално проучване", без да ми обяснят какво и как. На 26.02.2014 г. по съвет на адвокат подадох официално молба, че искам да го взема при мен. До ден-днешен нямам отговор на тази молба. Миналата седмица се обадих до ДАЗД София и от там ме увериха, че писмо е пратено и е вече получено от отговорните служби в Българското консулство във Франкфурт на Майн, но до мен още нищо не е стигнало.
Убедена съм, че никой не разглежда изобщо молбата ми, иначе няма защо толкова много да се бавят. И така, адът продължава. Синът ми, който беше настанен в Кризисния център, на 30.03.14 г. навърши 16 г.
На 31.03.2014 г. явно отчаян от тромавата ни и бездействаща система, решава да предприеме бягство от кризисния център. Защото на запознатите с темата е ясно, че в кризисните центрове ситуацията е нетърпима - "По делото А. и други срещу България ЕСПЧ в Страсбург прие, че настаняването в детски кризисен център е "равностойно на лишаването от свобода по смисъла на член 5 § 1" от ЕКПЧ, тъй като е "заведение от закрит тип".
Така вече 10 дена той е безследно изчезнал. Полицията не знае къде може да е той и момичето, с което е избягал, нямат даже и посока в търсенето. Аз, майка, му отчаяно го търся и също нямам връзка с него цели 10 дена. Мобилният му телефон му беше отнет, както и личната карта при задържането в Кризисния център. Няма телефон, а може би няма и друга възможност за връзка.
Нито аз, нито баща ми и майка ми вече цели 10 дена нямаме представа къде е и добре ли е или нещо лошо ли му се е случило. От кризисния център само ми отговарят, че не знаят къде е, а дали изобщо ги интересува? Това е резултатът от държавната грижа - мога да кажа само аз. Защо не избяга нито от лошата грижа на майка ми, нито от тази лоша на баща ми? А те като се правят, че могат да носят отговорност за деца, защо го изгубиха?
Това мога да напиша аз. Това е историята. Ако някоя колежка на Златка Бъчварова от "Закрила на детето" в Пловдив прочете това, моля кажете й - търпението ми се изчерпа да чакам решението й. Ако беше действала адекватно, досега Стефан да е при мен и завършекът на тази история щеше да е друг!