Поколенията на Пловдив извиха опашка пред паметника на Васил Левски, за да оставят своето цвете - млади и стри, ученици и пенсионери сведоха глава по повод 146-та годишнина от трагичната гибел на Апостола на българската Свобода. А тазгодишното слово успя да извика сълзи у присъстващите, изпълнили докрай алеите в подножието на Бунарджика. Plovdiv24.bg публикува думите на Христо Христов - член на Градски комитет "Васил Левски", които просълзиха Пловдив:
"Уважаеми съграждани,
Има светини в историята на всеки народ, които надживяват превратностите на времето, надживяват идеологическите послания, политическите заблуди, боричкания за власт, пари и слава. Светини, които се издигат като икони; в тях народите се кълнат и не позволяват и прашинка да падне върху им. За българите това е Левски.
Ние, пловдивчани, не бива да забравяме един важен факт от биографията на Васил Левски, а именно, че той е бил ученик на Йоаким Груев в нашия град и че тръгва по "народните работи" от тук, от Пловдив. Дякон Игнатий хвърля расото, но не защото изоставя своята религиозна принадлежност и мисия, а защото по-велико дело - борбата за освобождение на България; изисква това. За него съществува една ценност - народното благо. "Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во лето да му служа и да работя по народната воля".
Създава Вътрешна революционна организация, пътува неуморно, създавайки революционни комитети, не жали труд, усилия и воля да пробуди народа за освобождение. Вестта за залавянето на Левски потекла като буйна река из всички краища на страната.
Левски бива осъден. Изповедта му преди да умре: "Отче, нищо няма що да кажа, защото никого не съм убил и никого не съм ограбил за лична полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка и от Бога". Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на Апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах, за да не видят турците, че плача".
И аз плача за Левски, всички ние плачем за този "твой един син, Българийо!" Затварям очи, а в съзнанието ми отекват думите "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". Едва ли ще бъде пресилено, ако не със Апостол, а със самия Христос сравним Васил Левски. Саможертвата му за целия български народ се приближава до тази, която прави Божия син за човечеството.
"Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово...
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов...
Той биде обесен.
О, бесило славно! По срам и по блясък ти си с кръста равно.
Теб те освети
смъртта на героите. Свещено си ти!"
Христос умира да освободи човечеството от греховете. Саможертвата на Левски - да освобождава България. Христос е предаден от свои; и Левски е предаден от свои. Христос умира сам; и Левски е обесен сам. Христос възкръсва, а Левски никога не е умирал.
Народе! Отбелязваме 146 години от обесването на Апостола на българската свобода. Къде е днес Левски, чийто портрет е поставен в кабинетите на президент, министри, депутати, кметове, общественици? Къде е той, за да ни каже, че дела трябват, а не думи и още, че играем с живота на седем милиона българи и трябва зряло да се постъпва? Къде и защо изгубихме любородието си и няма ли най-после да се помирим, за да заработим заедно за Отечеството си. И трябва ли непрекъснато да се въртим ту на запад, ту на изток, за да изпълняваме все чужди съвети. За такава ли България мечтаеше и се бореше Левски? За такава ли свобода увисна той на бесилото?
146 години от обесването на Апостола. Колкото времето се отдалечава, толкова повече личността на Васил Левски се възправя със своята скромност и величие, със своята всеотдайност към народа и делото в името на свободата и бъдещето.
България в момента е много динамично общество. Предстоят ни сериозни промени и избори. От всички нас зависи какво бъдеще ще изберем. Щастие за нас, за всяко българско поколение е, че може в хода на времето да измерва своя духовен и морален ръст чрез примера на Апостола. Затова името и подвига на Васил Левски са живи и ще живеят и в днешна и в утрешна България.