Здравейте! Участник съм в събитията преди 6 години - точно така - събитията в с. Катуница. Нямам намерение да обиждам някого или да създавам напрежение, нито ще обвинявам кой е прав и кой е крив. Това ще бъде разказ от един човек, участвал в протестните действия онази вечер. И след като досега никой не е разказвал в медиите такава история (поне не мисля, че съм срещал в интернет пространството), реших аз да го направя. Така читател на
Plovdiv24.bg започва разказа си, изпратен до нашата медия:
Казвам се З.Г. и съм един от 127-те осъдени за събитията в Катуница. Как започна всичко. На 24 септември прочетох за една ужасна новина, трагично събитие, случващо се в село Катуница. За прегазено и убито момче от колата на циганин, свързан с фамилията Рашкови. Реших, че това ще е поредното безнаказано деяние в България на човек от този произход, извършено срещу българин, млад българин. Малко по-късно през деня отидох на футболен мач. По време на самия мач имаше някакво, витаещо напрежение във въздуха.... никой не мислеше за мача. Мачът не беше важен сега. Чу се за някакъв протест в Катуница и реших да организирам приятели, с които да отидем и ние там. Нямаше Локо, нямаше Ботев тогава.
За такова нещо футболно деление нямаше. Не съм хулиган - фен съм, не съм нацист или расист - родолюбец съм. Нямаше как да укротя този гняв, която се надигаше в мен, този гняв, който се надигаше във всеки човек, който след това беше в селото. Не изчаках и последния съдийски сигнал, директно си тръгнах от стадиона, не защото някой ми е казал, че трябва да отида там, това е моето самосъзнание на БЪЛГАРИН - не просто срещу циганите, а срещу цялата несправедливост в нашата страна. Събрахме се познати от различни отбори пред блока.
Феновете на моя отбор вече бяха отпътували и бяха в селото. Нямах търпение да се присъединя към тях - не заради футбола, не заради отбора, а заради това, че щяхме да се борим срещу несправедливостта като БЪЛГАРИ. Сигурен съм, че никой от там присъстващите не е отишъл, заради футбола. Тръгнахме 6-7 коли от блока, в който живея. Разбрахме, че пътят през Ягодово е блокиран и решихме да излъжем полицаите и да минем през Крумово. Точно преди табелата на Крумово мой приятел (от съперниковия отбор) получи обаждане, че в Крумово вече има блокади. Точно 5 минути след това зад нас паркираха около 50-60 коли, да - от противниковия отбор.
Разбира се, че имаше кратко напрежение, тъй като имах фенска тениска, но това напрежение отмина бързо, защото съвсем приятелски се здрависахме с някои от тях и си казахме, че "ДНЕС Е ЗА БЪЛГАРИЯ". Нищо друго не ни оставаше освен да се качим по колите и тръгнем по път, който не минава през нито едно село, черен път през нивите, който излиза точно на моста преди Катуница. Бяхме втора или трета кола. Там вече имаше страшно много полиция, но кое беше учудващото - те не бяха агресивно настроени.... ТЕ НИ ПОДКРЕПЯХА ПО ДЯВОЛИТЕ!
Първите две коли минаха, след това бяхме ние - униформените много добре знаеха, че не "отиваме на гости у баба" и ни пуснаха. Помня точно и ясно думите на полицая, който ни пусна - "Ние сме с вас, подкрепяме ви, но не ни създавайте проблеми". Преминахме, повече коли след нас не бяха спрени. Всички минахме. Паркирахме, слязохме от колите и се запътихме.... не знаехме накъде... но чувахме, чувахме виковете и песните на хората, които бяха вече там. Запътихме се натам и ги намерихме.
Намерихме хората, феновете, младите българи, които като нас останалите, бяха вече там за да покажат, че няма да се стъпква българското; че трябва да има справедливост! Отново за кратко имаше напрежение между двете агитки, но отново то беше за нищожно малко време. Секунди след това погледите на всички бяха насочени към мраморния палат на циганина Кирил Рашков, който беше охраняван от страшно много полиция. Може би около 15 минути разговаряхме с жандармеристите, които бяха зад оградата да се отдръпнат, за да не пострадат; да се отдръпнат, защото това, което щеше да се случи, те не трябва да го спират. Не се отдръпнаха.
Беше хвърлен първия камък, после втори, трети.... ураган от камъни и бутилки Молотов. Няма да обяснявам всяко едно действие на хората покрай мен. То е ясно, документирано е. Когато нямаше как да бъдем спрени, полицаите излязоха от къщата и тогава инвазията започна. Цялата къща беше запалена, всеки влизаше вътре, рушеше, бяхме ядосани, бяхме отвратително ядосани не просто на циганското убийство, а на цялата система, от която блика водопад от несправедливост и безнаказаност на престъпленията в България. Оказа се, че зад този палат, в същия двор, имаше още една къща.
Започнахме и нея, и малката постройка зад нея също. Хвърляха се телевизори, огромни огледала, трон, скутери, колела, какво ли още не. Всичко се палеше, всичко гореше, несправедливостта гореше. Малко по-късно, след като се опожари всичко, искахме да преминем през кордона, за да отидем в модерната къща, която беше най-охранявана. Не ни допуснаха и тогава няколко човека започнаха да хвърлят предмети по самите полицаи. Разбира се, бяхме разпръснати.
Явно получиха заповед да започнат да потушават действията ни. Тогава доста хора се изплашиха и решиха, че им е достатъчно, качиха се на колите и се прибраха. На нас не ни беше достатъчно. Жителите на селото, които живееха в къщите наоколо излизаха да ни дават вода, искаха да ни черпят, наричаха ни "герои" и "освободители".... а това не е за похвала, това е трагедия, тези хора са били роби на циганския клан. Хората ни казаха, че фамилията имат още имоти в селото, които в момента не са охранявани и тръгнахме да ги търсим.
Доста време ги търсихме. Часът беше ...... може би към 22:30 - 23:00. 200-300 човека обикаляхме в селото, отдалечихме се доста от мястото на първите палати и почти се бяхме отказали, докато аз самият не видях как двама полицаи стоят кротко до една доста голяма къща - палат. Нямаше как да я объркаме - отидохме до полицаите, те ни се усмихнаха и ни казаха "Започвайте я, с вас сме". Отново погром по имота на циганите. Огради, фонтани, колони, прозорци, всичко се чупеше и палеше. Имаше и един смешен момент, в който 5-6 човека се опитваха да бутнат една палма 10 минути, но тя оказа голям отпор и пренасочиха силите си към къщата.
Къщата вече гореше отвътре, изхвърляха се навън одеяла, килими, завеси, столове. Къщата гореше и на първия, и на втория етаж и хората, които бяха вътре започнаха да изкачат. Един човек беше останал в капан на втория етаж. Аз и още едно момче видяхме един голям изхвърлен килим и го взехме да го използваме като батут, на който да скочи, този от втория етаж. Събрахме се около 20 човека, разпънахме го и той скочи. В момента, в който всички се зарадвахме и се изтупахме, чухме тропот, все едно прииждаше стадо диви антилопи - точно така - беше казано на жандармерията да прекратят всичко, случващо се в селото и ако не бяхме тръгнали да бягаме щяхме да бъдем прегазени.
От този момент нататък беше преследване по улици, паркове и през къщите на хората. Криехме се до дървета, в подлеза, но полицаите търсиха навсякъде и постоянно се движехме. Проверяваха къщите на хората, за да не се укрива някой, и за това не приехме предложенията на няколко човека да ни крият. Решихме да бягаме и да се крием, докато не утихнат нещата. Вече бяхме останали 4мата от моята кола и един непознат, който вървеше с нас. Търсихме къде сме паркирали колата, но не успяхме да я намерим и една патрулка ни видя.
Надявах се "само" да ни проверят личните карти и да ни пуснат, но не - бяхме изправени на оградата на стадиона за проверка като престъпници (каквито от една страна може да се каже, че бяхме, но дали? :) ) Излъгахме, че само сме минавали и сме гледали какво се случва, но след като ни осветиха с фенер, видяха колко сме черни - като коминочистачи. Арестуваха ни и ни качиха в няколко патрулки. Докато пътувахме, ни разпитваха какво точно сме правили, да си признаем и т.н., но в нито един момент не се държаха нагло.
Хората бяха с нас, но си вършиха работата. Прибраха ни в районното в Асеновград, донесоха ни храна и всичко беше ок. Написахме обяснения и ни взеха всички вещи (нормално) - и после по килиите. През нощта ни събудиха да се подписваме на техните обяснения, дали имаме възражения, но като цяло искахме вече да си ходим и затова не им създавахме проблеми и се подписахме.
На 25.09 сутринта ни осъдиха, административни актове, беше забавно в съда, но няма да изпадам в детайли. Пуснаха ни да си ходим по живо по здраво. Ние бяхме постигнали нещо, те си бяха свършили работата, защото бяха хванали определен брой хора. А какво постигнахме ние? Цяла България пламна! Редица от протести по градовете.
Не беше чудо за 3 дни... и все още не е. Показахме на хората в България, че наистина "Съединението прави силата"! Обединеният български народ може да бъде велик народ, но на вас това не ви трябва, нали, господа народни представители? Показахме, че ще се борим за справедливост, не от футболна или фенска гледна точка - ние сме българи, трябва да се уважаваме и да се пазим взаимно, защото малко по малко изчезваме. Самоунищожаваме се.
Трябва да се съхраним, но единственото решение на този проблем е, че трябва да се обединим. Трябва да си помагаме и да се защитаваме, трябва да си подаваме ръка. Моят разказ не цели да обиждам някой на расова основа, моят разказ е истински случай и е мотивиран от това, че на 23.09 се навършиха 6 години от смъртта на Ангел, 6 години от този "бунт". За жалост - циганските и мафиотски своеволия продължават, даже с още по-голяма сила. Но нали знаете, че когато има напрежение, което се събира все повече и повече, избухването му после е мощно и силно.... бута всичко. А това ще бъде събуждането на България... ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ НЕ Е СЛУЧАЙНА.