Яна Титова: Загаси си цигарата в ръката ми

"Хора, завъртете се покрай оградата на някое училище и вижте какво става, вижте статистиките. Но, не. Хората си затварят очите и не желаят да видят, защото ако си кажат, че има проблем, ще са длъжни да го решат тоя проблем.", сподели пловдивчанката Яна Титова в свое интервю във фейсбук страницата "People of Sofia", видя Plovdiv24.bg.

Тя говори за наполелите теми на обществото ни свързани с родителство, училище, агресия и новия й филм "Диада". Титова определя себе си, като "човек, който разказва истории".

Публикуваме част от цялото интервю:

- Как ти хрумна идеята да разкажеш тази история?

- Повод е един мой сблъсък с агресия в детските ми години. Едно момиче, което по никакъв начин не бях засегнала, започна физическа разправа с мен. Загаси си цигарата в ръката ми и това, което е останало в мен оттогава, реших да го разкажа в кратък разказ, след което ми дойде да развия идеята за насилието при младите хора. Нещото, което ми беше интересно да изследвам, е как едно такова момиче може да стигне до крайности и аз като човек, който пише за нея да я разбера, както и да дам възможност на публиката да я разбере.

Не да я харесва и оправдава, а да я разбере. Защото под лицето, което показваме пред всички винаги стои нещо друго. Особено в тийнейджърска възраст, когато си постоянно в някакъв образ. И от там тръгна цялото ровене и създаване на образа на Дида. Това беше и един вид терапия за мен. Успях да превъзмогна собствената си паника при сблъсъците си с агресията и да я погледна в очите.

- Ние сме едно общество, в което много често децата са принудени да разбират родителите си, вместо обратното. Какво мислиш за това?

- Мисля, че това е компенсаторен механизъм, когато не получаваш достатъчно внимание и се превръщаш в човек, който трябва да окаже внимание. Детето в един момент става родител, защото това е единствения начин да оцелее и да си помогне - нямаш друг избор. Загубиш ли родителите си, ти вече нямаш нищо на тази възраст. И когато никога не си го имал, идва сблъсъка с реалността и това, че сам трябва да намериш начин да оцеляваш. И във филма е точно така - Дида идеализира образа на майка си, защото няма нищо друго.

- Доколко е пагубно това?

- Това са хората, които сега порастват и които след време ще са част от тази държава, ще я ръководят, ще бъдат лицето на света и тук е нашата отговорност като възрастни, защото този филм е много повече за възрастните, отколкото за тийнейджърите. Ако на нас ни “светне лампата", имаме много по-голям шанс да променим нещо в общуването си с тези млади хора и те да имат този старт, който всяко дете заслужава. Най-малко да имаш любов и да развиваш качествата си като човек. А и вярвам, че нито едно дете не се ражда лош човек.

- Каква е разликата между твоето поколение и сегашното, за което разказваш във филма?

- Може би в правилата, с които искат да предпазят едно дете. Не мога да прочета една приказка на децата си спокойно в стремежа си да ги предпазя, а по мое време никой не ме е питал как се чувствам, как ще ми повлияе нещо. Израствахме прекалено свободно, без тази постоянна протекция. Поради невъзможността да разбираме децата си предпочитаме да не знаем, отколкото да се разправяме с тях. Навлязохме в една нова ера, в която ние самите като възрастни се нагласяме и настройваме да живеем, а децата са вече там - те са много по-адаптивни. И на нас ни е много по-трудно в това отношение. Другото е, че много си затваряме очите какво се случва с децата ни. В първия ми филм, който е за зависимостите, много хора казваха, че това вече го няма, било е през деветдесетте. Хора, завъртете се покрай оградата на някое училище и вижте какво става, вижте статистиките. Но, не. Хората си затварят очите и не желаят да видят, защото ако си кажат, че има проблем, ще са длъжни да го решат тоя проблем.

- Това ефект от прехода и трудните години на родителите ли е?

- Така е, но това го имаше и преди. Като израствах моите родители също имаха жестоки проблеми през деветдесетте, обаче тук идва тази разлика в поколенията, за която говорим. Нас също не са ни дундуркали, но сега сме оставили децата с тези телефони и с достъп до толкова много информация, с достъп на външния свят до тях и тук е голямата разлика. От тази гледна точка моето поколение беше предпазено. Колкото и проблеми да имаха родителите ни, те знаеха горе-долу какво става с нас, къде сме, какво правим. А сега всеки има достъп до детето ти и стават много по-уязвими.

- В България има много деца, които израстват без един или двама родители. Имаш ли поглед защо едни се развиват, а други “пропадат", така да се каже? Защото твоята героиня пропада.

- Специално при моята героиня това е стремежа към една идеализирана свобода, когато тя ще бъде отново с майка си и средата, която тя не успява да надскочи, са двете неща, които я събарят. Хората, които успяват да излязат от средата си са хора с реалистични цели, цели, които могат да бъдат постигнати. В случая с Дида, тя вярва в нещо, което е като вятърна мелница, едно пухкаво облаче, което ти не може да го хванеш. Но за мен малките стъпки и нещата, които може да “хванеш" могат да те измъкнат. Ние не учим децата си към постижими цели и за какво да мечтаят. Добре, мечтаеш за нещо, но също и как ще го реализираш.

- Защо да гледат хората филма?

- Защото провокира един диалог и дискусия между нас и институциите, които не обръщат достатъчно внимание на тези деца, какво се случва в българското образование, какво се случва, когато отсъства един родител и тази тиха агресия, която се натрапва с това отсъствие в децата. И нещо, което е много важно - докато писах сценария, си представях героинята си в розово, какво стои зад розовото и под него. Много ми хареса това, че деца, които са гледали филма казват, че ще заведат родителите си, за да видят какво е и това е много показателно защо трябва да се гледа.