Заспива край заледената Марица в Пловдив и окуцява завинаги. Разминава се и с Нобелова награда
Недялко Йорданов посвети творба на големия ни български поето Пенчо Славейков като щрихова и тежкия му живот:
"Жестока съдба от най-ранно детство. Заспива край пързалката на заледената Марица в Пловдив. Едва го спасяват. Окуцява завинаги, трудно възвръща говора си и остава с постоянен дефект. Син на поет... На изключителния Петко Славейков... Започва да пише стихове. Учи в чужбина. Увлича се по модернизма. Става член на голямата четворка от кръга "Мисъл", която воюва с традиционалиста Вазов.
Животът му се преобръща, когато среща красавицата поетеса Мара Белчева, вдовица, съпруга на убития при атентата срещу Стамболов министър Христо Белчев. Легендарна е тяхната любов, която завършва трагично в Италия с неочакваната смърт на Пенчо.
Пенчо Славейков – един от най-големите български поети, който би получил Нобелова награда за своята "Кървава песен", ако не беше си отишъл внезапно. И Мара Белчева, посветила му най-хубавите си любовни стихове".
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
"Пенчо, бре чети!“ беше писал баща ти, поета.
И ти цял живот чете... И ти цял живот стихове писа.
Беше още дете... И заспа на онази пързалка проклета.
И да ходиш с бастун... Цял живот... Тъй съдбата ориса...
Оживя... Проговори... Колко трудно... Със бавни рефлекси...
А пък млад... И красив... И измъчван от мисъл тревожна.
Ти, суровият мъж... Ти – обхванат от мрачни комплекси.
Твойта странна поезия... Твойта тъмна съдба невъзможна.
Без жена... Без деца... Тъй живееше ти... Горд самотник...
Но съдбата понякога е добра... И за теб милостива.
Срещна тази жена... Овдовяла... Нещастна... Страхотна.
Мара Белчева... Сякаш абсурд... Но със тебе щастлива.
И такава любов... И години... И странни обрати...
Други стихове, други поеми вече си писал...
Свойта "Кървава песен“... И твоите трима приятели!
Петко Тодоров... Яворов... Доктор Кръстев... Списание "Мисъл“.
Неразбран и намразван за своя характер скандален.
Нестандартен поете... Поете надменен и шантав...
И напускаш България... И поемаш по пътя фатален...
за ръка с любовта си ... Самотни... В страната на Данте.
И най-после спокойствие... Тя е щастлива до тебе...
Но инсултът внезапен!. И смъртта... Най-последната строфа!
И в градчето Брунате... Сам самичка... Как те погребва.
И след девет години те пренася отново във София.
Да си близо до нея... Да идва и да си поплаква...
И отново да пише за теб свойте стихове скръбни.
Каква светла любов... Цял живот само теб да очаква.
И след толкова време отново да те прегърне.
Колко шумно е днес... Преминава гръмовно трамваят...
Колко много години... Събития... Спомени... Дати...
Дечурлига се гонят... И за нищо не искат да знаят...
И се качват на пейката, дето сте двама с баща ти...