| Вместо Альоша: Три велики българки, които си нямат паметник | ||||||
| ||||||
Това са Елисавета Карамихайлова, Яна Язова и Надя Дункин. Всяка от тях пример за научен или литературен гений, за смелост и застъпник за справедливост. Елисавета Карамихайлова Елисавета Карамихайлова (1897-1968) е първата жена хабилитиран преподавател в Софийския университет и един от основателите на катедрата по атомна физика в него. Основателка е на лабораторията по радиоактивност във Физическия институт на БАН и е първата жена професор по физика в България. Тя е родена във Виена в семейството на хирурга д-р Иван Карамихайлов и музиколожката Мери Слейд. През 1907 г. семейството се мести в България. По време на войните (от Балканската до Първата световна) Елисавета, заедно с майка си Мери и сестра си Райна, дежури като санитарка при ранените в болницата на БЧК. Завършва физика във Виенския университет и защитава докторат. Започва работа в Радиевия институт във Виена, а след това е приета в Кавендишката лаборатория в Кеймбридж, където работи с няколко нобелови лауреати. През 1939 г. става първата жена – хабилитирано лице в Софийския университет. В годините след 9 септември 1944 г. е смятана за политически неблагонадеждна от комунистическия режим. На нея ѝ е забранено да участва в международни научни конференции, срещи и др., а кореспонденцията ѝ със Западния свят е спряна. През 1951-1954 г. е направен опит за изключване на Елисавета Карамихайлова от Софийския университет. Въпреки очернящата кампания, на която е подложена от БАН й предлагат работа като ръководител на новосъздадената секция "Радиоактивност и ядрена спектроскопия“, която тя ръководи до смъртта си през 1968. В спомените си за проф. Карамихайлова ст.н.с Дойчинова пише: “Тя не получи нито веднъж разрешение да пътува извън страната за всичките тези двадесет и няколко години. Всъщност веднъж й разрешиха. Трябваше да изнесе някакъв доклад в Швейцария. Помня, колко беше щастлива. Приготви доклада, той мина през всички иглени уши, направи си нови дрехи по този случай и буквално хвърчеше от щастие. Какво да говорим? – тя беше затворник и вратата се отваряше. Със скърцане, но се отваряше… И какво стана по-нататък? Върнаха я от аерогарата. Някакво “лице" взе доклада, замина и го докладва, където трябваше."ст.н.с Дойчинова Яна Язова Яна Язова (1912-1974) е писателка. Родена в Лом в семейство на учители. Баща ѝ Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. Майка ѝ Радка Бешикташлиева е дъщеря на почетен търговец от Цариград. Завършва "Славянска филология“ в Софийския университет (1935) и специализира в Сорбоната (1937-1938). Тя публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в различни вестници и списания. Съ-издател е на популярното списание за деца “Блок" (1941-1943). Първите ѝ три книги са стихотворни сборници. Тематичните мотиви в тях са свързани с чувствения живот на жената, с мистичната сила на природните стихии, с националната съдбовност и символика. Това, което ги отличава от общата интимно-сантиментална гама на женската поезия през 30-те г., е социалната тема. В стиховете на Яна Язова се появяват образи от социалното дъно – гамени, просяци, циганки, проститутки. Тя създава и първия исторически роман с небългарска тематика – "Александър Македонски“. За целта посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция. Забележителна в творчеството на писателката е трилогията "Балкани“. Тя се състои от романите "Левски“, "Бенковски“ и "Шипка“. Романът "Соления залив“ е последната й завършена творба. Тя е и единственият анти-деветосептемврийски роман. Язова отказва да се присъедини към писателите, които след 1944 г. приемат т.нар. социалистически реализъм за свой художествен метод. През 1960 г. за пръв път излиза от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа "Левски“ на издателство "Народна култура“, придружен с препоръка на Димитър Талев и Георги Томалевски. Издателството го включва в плановете си. Междувременно ѝ се обаждат от "Работническо дело“ и искат тя да напише стихотворение за Георги Димитров. Тя отказва и когато отива да си вземе аванса в издателството, ѝ казват, че няма да издадат "Левски“. Яна Язова умира при неизяснени обстоятелства, като битува версия, че е убита от агенти на ДС. Надя Дункин Надя Дункин (1917-1994) е актриса. Родена в Пловдив. Дъщеря на пловдивския комунист и политически затворник Васил Христов Илков, признат след 9 септември 1944 г. за активен борец. Детството и ученическите години на Надя преминават в Пловдив. Съвсем млада, на около 18-19 години, вече е актриса в Пловдивския драматичен театър. В постановката на "Хамлет“, която се появява през март 1933 г., изпълнява ролята на Офелия. Играе в театъра до последния театрален сезон – 19381939 г. преди началото на Втората световна война. По-късно е актриса в Русенския драматичен театър. През 1960 е арестувана за вражески изказвания и без съд е въдворена за две години в концлагерите в Ловеч и Скравена, където оцелява по чудо след множество побоища и тежък физически труд. Остава без работа и семейство. Като бивша концлагеристка и майка на невъзвръщенец (емигрант б.ред.), тя няма право да работи никъде, но патриарх Кирил я назначава за чиновник в Св. Синод. След ноември 1989 г. става главен свидетел на обвинението по "Делото за лагерите“, което така и не бива доведено до край. Тя е единствената жена, която първа дръзва да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. На 13 септември 1994 е убита по особено жесток начин в дома си в София. 30 години по-късно убийството й остава неразкрито. Смелостта и отстояването на собствена позиция са често наказвани. Елисавета Карамихайлова и Яна Язова имат огромен принос за развитието на науката и литературата в България, но техните имена не са така известни както следва да бъдат. Успяват да постигнат завидни успехи, въпреки че са подложени на репресии. Надя Дункин впечатлява със своята смелост и трагичния край на живота й ни кара да си зададем много въпроси. Темата за правата на жените в България и техните проблеми и нужди често бива подмината с лека ръка и заявка, че тук проблеми няма, а равнопоставеността е постигната през 1944. И докато не може да се отрече важната роля на комунистическия режим в налагането отгоре на социалната еманципация на жените, то през 2024 в европейска България жените са изправени пред редица проблеми: насилие основано на пола, по-висок риск от изпадане в бедност в сравнение с мъжете, 12% по-ниско заплащане за една и съща работа, дискриминация на пазара на труда, под 30% нива на участие във властта. За съвременните проблеми и нужди на жените в България може да научите в детайли в доклада "Гласовете на жените в България“, а за политическото участие доклада "Равнопоставеност на половете в политиката“. |
| Още по темата: | общо новини по темата: 117 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/20 ] следващата страница | |||||||||||||
Още новини от Новини от Пловдив:
