Разказ немногословен, в който пътуването не е преместване, а живеене; пътуване, в което историята на болящия свят е минимализирана докрай, история не на разпиляването и даже не на разгръщането, а на събирането. На малкото онова, което единствено има смисъл да остане.

За трилогията Екатерина Йосифова казва: 

"Писането му е наситена със смисли сдържаност. Без нищо излишно - изцяло чистота. Да, това е точната дума - чистота. Но днес това звучи като "бяла врана". Може би той наистина е бялата врана в съвременната поезия. Много ми е трудно да го определя. Усешам го толкова близък, че не мога да направя дистанцията, за да говоря. Мисля, че това, което той е - сега и тази трилогия - е нещо като венец, като увенчаване на всичко досега".

Палми Ранчев, след появата на трилогията, я коментира така: 

"Понякога се колебая дали Валентин Дишев изпитва недоверие към думите, и затова използва съвсем малко в стиховете си - само подбрани, сигурни в това, което назовават, или обратно - доверява им се максимално, защото са прецизно подбирани, и има доверие в това, което назовават. 

Но със сигурност разчита, че и с малко ще каже достатъчно за всичко, което е искал да изрази. Понякога смисълът, процедил се между колебанието и сигурността, се излива успешно и в една-единствена дума. Един разпознаваем стихотворен почерк, в който винаги има "и още нещо", затаено в тишината, естественото поетическо напрежение и високата интелектуална температура, скрепяващи стихотворните редове. 

Едновременно свързани с думите, и някак добавени свише, и до известна степен независими от тях. Стихове за бавно четене, за препрочитане, с възможност за продължителни поетически медитации".

Илко Димитров, винаги пестелив на думи, заявява:

"Бих казал, че се надявам колкото се може по-скоро - колкото може повече от нас да разберат, че Валентин Дишев е голям поет".