©

Милен Цветков, за когото в БНТ се смяташе, че е откритие на легендарната Бригита Чолакова, влизаше директно в домовете на хората в най-гледаното време. И хората страшно го харесваха. В един момент той отсече, че не може повече да търпи цензура и се махна.

Нямаше в коя друга телевизия да отиде, а тогавашната му приятелка (не помня дали се бяха оженили) тъкмо беше забременяла. Но това не го спря. Просто си тръгна. Отиде да работи в село Горни Лозен до София. Любимецът на милиони телевизионни зрители стана отговорник за направление

“Кренвирши, прясна наденица, филе и жарен врат" в един колбасарски цех. Беше 1995 г. С Милен по това време бяхме много близки приятели, затова с Руми Тонева се вдигнахме с нейната кола и отидохме да го видим на новото му работно място. Тя му направи страхотни снимки, които после публикувахме – той в бяла престилка сред стелажи със салами. Усмихнат, дързък, непукист!

Тогава написах в “24 часа", че на Запад мечтата на всеки колбасар е да стане телевизионна звезда, докато България е единствената страна, в която може да се случи обратното. Материалът завършваше с цитат от него: “Централната емисия новини е скучна и зрителите си мислят, че това е по вина на водещите. Затова тези, които управляват, да си поемат отговорността. Сега съвестта ми е чиста. Тук няма скрито - покрито - знаеш от колко месо колко салам излиза".

Милен Цветков бе избрал да емигрира. Не само от цензурата, от суетата, въобще от цялата система, от всичко, срещу което неговата чепата същност и непримирим дух протестираха. Емигрира в Горни Лозен. Не знам дали изкара цяла година там. Дъщеря му Калина тъкмо се беше родила и той събра партакешите и заминаха за Пловдив. Камен Воденичаров, с когото бяха учили заедно в първите класове, беше отворил клуб на име “Казабланка" и му бе предложи да е управител.

Ей така, на майтап, след като беше колбасар, Милен Цветков стана и кръчмар. Един ден отидохме да го видим в Пловдив. Вечерта в “Казабланка" пихме по един голям “Джак Даниелс" с много лед и прясно мляко (мимолетна изгъзица на ония шантави години) и по едно време той си погледна часовника и каза, че трябва да си иде до квартирата. Както всяка вечер по това време, той излезе от задимения клуб и отиде да къпе малката Калина.

После я остави на майка ѝ да я приспи, а той се върна, за да работи цяла нощ. Тези минути с детенцето го караха да се чувства добре и може би отвличаха съзнанието му от телевизионните бесове, които без съмнение все така не му даваха мира. Защото и кръчмарството не успя да го задържи за по-дълго. Той беше и в строителния бизнес, и в още два-три бранша, но телевизията бе неговото истинско призвание и затова след всяко безумно бягство, той пак намираше път, за да се завърне към нея. Всеки път, когато ставаше я колбасар, я кръчмар, той всъщност го правеше, за да остане журналист.

Защото телевизията бе негова орисия. От дете. Още откакто баща му по изключение една вечер го оставил да гледа “По света и у нас". Това той ми го е разправял още като се запознахме.

Навремето като стажант в “24 часа" правех една рубрика, която се казваше “Първите седем години". Поради тази причина знам детските спомени на много хора, а на някои дори все още им пазя снимките от детската градина. И на Милен в това число.

Та разказа ми как след една по-буйна игра с други хлапетии в квартала се прибрал вкъщи с кървяща глава, спукана от удар с тухла. Тази вечер, тъй като е ранен и бинтован, баща му великодушно го оставил да поседи в хола и след края на “Лека нощ, деца".

Така за първи път в живота си гледах “По света и у нас", и то в тежко неадекватно състояние, разказа ми тогава с типичния си хумор Милен. Явно така се е случила тази магия между него и новинарството, която така и не го пусна до края.

“Сега спя спокойно не само защото съм уморен от бачкане, а понеже не мисля за излишни неща. Много обичам колегите си от телевизията, но само като се сетя за определени хора в новините, се чувствам щастлив, че вече не съм там. Тия хора страдат от ексхибиционизъм, а точно те, които нямат никакъв усет за новини, никога няма да си отидат. Ако бях останал, трябваше или да се превърна в паметник, или да съсипя съвестта и психиката си".

Тези думи на Милен Цветков са от 1996 г. Но със същата тежест биха могли да бъдат и от по-скоро. Спи спокойно, друже. Съвестта ти е чиста.