| Народна библиотека "Иван Вазов" в Пловдив като "Шифърът на Леонардо" | ||||||
| ||||||
Оказва се, че тя самата е родом от Пловдив, но късно опознава тайнствата на гради си. Публикуваме цялото й преживяване без редакторска намеса: "Много емоции насъбрах в Пловдив, и толкова разнородни. Няма да ви занимавам с всичко, но това трябва да ви го разкажа, и мисля, че ще ви е интересно. След историята с котарака Жорко от библиотеката в Пловдив, започнах да следя страницата им. Знаете, казвала съм ви, че съм от Пловдив, казвала съм ви, че като дете бях най-редовният посетител на библиотека, само че на кварталната ни. В голямата библиотека, както й казваха нашите, съм ходила чак като студентка и то предимно в читалнята. Спомням си го почти като свещенодействие – отиваш, попълваш картонче с учебниците и книгите, които ти трябват, библиотекарката кима и с тихи стъпки се отдалечава към тайнствено място, вероятно пълно с хиляди томове и като с магически жезъл открива точно твоя (винаги са ми приличали на жрици в храм библиотекарките, с всички тези тайни, които знаят и пазят). Та изпитвам аз някакво такова благоговение към тези институции. И заради Жорко започнах да следя страницата и видях, че правят всякакви смислени неща, и тогава ми хрумна, че ще е много хубаво да им занеса някоя книга от малкото ни издателство, така и така ще ходя в Пловдив, защо да не го съчетая. Те направиха добро дело с Жорко, нека и аз направя малък жест към тях, да видят, че хората ги подкрепят. И така в понеделник по обяд с пакет книги в ръце се появих при охраната и попитах къде да ги занеса, пратиха ме в отдел "Комплектуване“, почуках, влязох, обясних, че имам малко издателство и им нося дарение, защото съм възхитена от това, което са направили за котарака Жорко и ако може, нали, да го видя, само ако е удобно. Приветстваха ме тези мили дами, позасмяха се и една от тях (която се оказа, че ми е съученичка от основното училище, ех, че е малък светът в и частност моят хубав роден град!) стана да ме заведе при Жорко. Жорко обаче не беше в настроение за визити от възторжени дами на средна възраст, изгледа ни с онова присъщо на котките снизхождение към човешкия род, и сви в неизвестна посока, където не бих посмяла да го последвам - може би някъде към техническата литература. Моята усмихната спътница и гид в библиотеката се разсмя (тихо, защото там всичко се прави тихо) и каза: - Искате ли вместо Жоро да ви запозная с една друга интересна особа? Има си хас да не искам. И ето тук идва интересната част и това, заради което пиша този пост. Пресякохме няколко зали (ще се изгубя, ако трябва отново да стигна дотам) и се озовахме в отдела за "Специални сбирки“, където ни посрещна очарователен, висок господин, с бели ръкавици на ръцете, който изведнъж заговори за стари книги, евангелия, исторически паметници, започна да вади едни грижливо опаковани ръкописи и първи издания, да разказва истории от далечни времена, и всичко това толкова увлекателно и интересно, и в същото време пълно с фактология, че аз буквално онемях, и зяпнах, и седнах на един стол, а дамата с мен много добре я видях как се подсмива, сигурно и преди беше виждала как този човек умее да разказва и как посетителите загубват ума и дума и просто потъват в историите му. Честно ви казвам, беше малко като в "Шифъра на Леонардо“ това преживяване – изведнъж открих, че в Народна Библиотека "Иван Вазов“ действително се крият съкровища. И те се крият там, но в същото време отчаяно искат хората да се интересуват от тях и да отидат, да ги изровят, да ги видят, да научат какви са, защо са там, защо са важни и какво ни казват тези многовековни книги. Слушах като в захлас, снимах, обаче
По някое си време започна да ми се кара телефонът, че времето ми за паркиране изтича и ще ми вдигнат колата, и се наложи да хукна, но последното, което ми казаха моите нови приятели от НБ "Иван Вазов“ беше, че винаги сме добре дошли – не само аз, всички читатели – да отидем, да си изберем книга за четене у дома или някоя от депозитните книги, които могат да се четат само там (знаете ли, че библиотеката е 14-етажна и в нея може да се намери по един екземпляр от всички книги, които някога са били издавани в България), да чуем интересна история, да посетим някое от събитията и най-просто казано – да усетим духа на книгите, едновременно уютен, но и респектиращ - същият този дух, който е привлякъл и Жорко – защото котките не могат да четат, но имат страхотно усещане за добра енергия. А в библиотеката от нея има в изобилие. Отидете и сами ще се убедите. А аз ще се върна и ще напиша там един криминален роман. Това също им го обещах." Потребителите на мрежата с интерес са прочели разказа й и са коментирали, какви са техните спомени там: "Аз съм една от многото библиотекарки, които прекараха 40 години в този храм на книгата и мога да кажа, че това бяха най-хубавите години от живота ми." "Едно от най-хубавите преживявания са ми в тази библиотека. Вали сняг, стоя до прозореца и чета от купчината книги, които съм поръчала, и се чува само шумът от разгръщането на страници." "И аз съм от Пловдив, и аз отраснах в кварталната библиотека, по спомен в голяма съм ходила един - два пъти и наистина беше свещенодействие. Често ходихме в детската библиотека, беше до Четвъртък пазара. Леле, какви спомени извика." |
Още новини от Новини от Пловдив:
