Селекционерът на националния отбор
Ясен Петров разказа доста любопитни неща за себе си, за семейството му, както и за това кой му дава съвети да викне този или онзи футболист в държавния тим. Специалистът бе пределно откровен в интервю пред Блиц. Ето част от изказването на Пловдивския Джанини:
Аз обичам да се шегувам много. Обичам да има настроение. Имам два подхода – единият е да има добро настроение и атмосфера в състава. Но когато работим, се променям. Ставам изключително сериозен. Момчетата знаят каква е философията ми във футбола и какви са изискванията ми. Но иначе не спирам с шегите в отбора. Това е моят начин на живот. Правя го и вкъщи със семейството ми, със сина ми. Но когато съм сериозен, нещата стават съвсем други. Важното е да има колектив и атмосфера.
Много интересна тема е това кой ми дава съвети да взема този или онзи футболист. С приятели и вкъщи разговаряме по този въпрос. Аз обаче не се влияя от хората, защото съм независим човек. Няма как да стане. Ние и моят щаб, които сме четирима човека, гледаме много мачове, гледаме кой се вписва в колектива, защото това е много важно. На жена ми бащата - моят тъст, също ми дава съвети кого да викна, кого да не викна, това са нормални неща. Той си има мнение, моите приятели също си имат мнение. Но решенията ги взимаме ние като екип. И последното мнение винаги е моето. Винаги изслушвам всички, а помощниците ми са много коректни. Щастлив съм, че работя с тях, защото те също имат принос за това, което се случва в отбора.
Пет години да изкараш в Китай е голямо постижение, защото много големи треньори са били там и не са оставали толкова дълго време. Винаги ще обичам Китай и ще имам добри спомени, но никак не ми е било лесно. След първия ми престой там като треньор се върнах много отслабнал - 77 кг. Искахме да успеем на всяка цена и бяхме подложени на стрес и напрежение. В момента съм 92-93 кг и си ги харесвам. Някои викат тоя е дебел, но не съм дебел. В моите килограми съм си. Но тогава се върнах много изтощен. Не беше никак лесно.
С моя екип бяхме в три отбора в Китай, изкарахме близо 5 години. Прекрасна страна е Китай, хората са чудесни, но напрежението е голямо. Пътуванията са големи, разстоянията са големи. Не е лесно. Културата им ни обогати от гледна точка на знания, но изхабихме доста енергия. Минах през какви ли не перипетии. Преди това бях и три години там като футболист. Радвам се, че оставихме диря в такава готина държава. Виждам как се развиват бързо и икономически.
Не ползвам социалните мрежи, нямам профил, нямам дори и вайбър. Така съм решил. Достъпът до мен става чрез телефона. Винаги вдигам телефона. На лагерите с националния го хвърлям в стаята, но после връщам обажданията. Единствено имах Уатсап, докато бях в Китай. Тука нямам нищо. Съпругата ми, трите ни деца всички си имат профили в социалните мрежи. Качват понякога снимки, аз понякога съм сърдит, че ги качват, макар че имат право. Така е. Светът е модерен. Но аз съм по-различно настроен. Не искам да си харча излишно енергията в социалните мрежи.
Следващите дни ще посетя няколко мача, но след това ще взема моята съпруга и ще отидем на море, за да използваме последните дни от лятото. Но ще отидем за 2-3 дни, не повече. Искам да си топна главата в морето, защото обичам да плувам. Ще поплувам, ще се отпусна. Искам да изчистя главата си от емоциите, защото напоследък имах доста емоции.
Много хора коментират разпалено, че съм плакал и защо съм бил плакал. Ами плаках, но плаках от радост. Но не от победата, а като видях как целият отбор се събра, как всички се прегърнаха накуп. Това ме трогна. Това са важни три точки. Официален мач. Ако не бяхме били Литва, всеки щеше да омаловажи равенството 1:1 с Италия. Ще ви призная, че аз плача само от радост. Аз съм много силен характер, преминал съм през много неща. Тези, които си много близки, знаят как съм израснал, при кого съм израснал. Не ми е било леко, но не съм плакал… Но няма сега да си разказвам историята на живота… Аз съм вече 21 години треньор. Но за първи път си пускам сълзите, въпреки че съм имал и други готини моменти. Разчувствах се заради момчетата. Това ме радва и ме зарежда. Аз искам само да ме разплакват. Даже ще си плача и по-нататък.
Интервюто е на Румен Илиев, Блиц