"Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите..." Христо Ботев

До моето първо либе: Остави таз песен любовна, не вливай ми в сърце отрова -млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня, не ровя туй, що съм ази намразил и пред тебе с крака погазил. Забрави туй време, га плачех за поглед мил и за въздишка: роб бях тогаз - вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах! Забрави ти онез полуди, в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди там, де скръб дълбока владее, де сичко е с рани покрито и сърце зло в злоба обвито! Ти имаш глас чуден - млада си, но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там, де е се с кърви облено! О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни, как нареждат дума по дума -приказки за стари времена и песни за нови теглила!Запей и ти песен такава, запей ми, девойко, на жалост, запей как брат брата продава, как гинат сили и младост, как плаче сиротна вдовица и как теглят без дом дечица! Запей, или млъкни, махни се! Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,ще хвръкне, изгоро, - свести се! Там, де земя гърми и тътне от викове страшни и злобни и предсмъртни песни надгробни...Там... там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец, и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка! Ах, тез песни и таз усмивка кой глас ще ми викне, запее? Кървава да вдигна напивка, от коя и любов немее, пък тогаз и сам ще запея що любя и за що милея!...

П О К Л О Н !!!

"Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата" Христо Ботев

Въпреки лошото време се върнах много положително зареден!Трогнах се като видях толкова малки дечица, поднасящи цветя на паметника на Ботев.Поздравления за родителите им,и всички хора които присъстваха."Човек е жив,докато има хора,които го помнят!".

Христо Ботев, с творчество само от 20 /двадесет/ стихотворения, но с изключителни, умопомрачителни художествени достойнства, достига до върха не само във възрожденската, но и в цялостната българска литература. Това може би в най-голяма степен го прави Великан. Поклон!