Страница от дневника на един локомотивец: 12.07.2013г. Ставам. Сещам се за гадните жълтури и ми става криво. Нищо, може да ми мине. Докато се обличам слушам радио. Гадост, в гардероба имам няк’ва жълта тениска. Защо не съм я изхвърлил до сега. Мамка му... "Спортни новини" - жълтите вчера били няк’ви в Лига Европа. Все едно ние не сме побеждавали там! Закъснявам. Да си хвана ли такси? Да не съм луд да се возя в жълта кола. Много тъпо всички таксита да са жълти. А ние, дето мразим жълтите пеш ли да ходим. Качвам се в рейса. Леле, ще полудея! Тоя шофьора си закачил емблемата на жълтурите. Ще повърна. Слизам, продължавам пеш. Я, каква яка мацка! Баси тъпачката, колана й е жълт. Вече не ме кефи. Какво ли й харесах в началото? Влизам в офиса. Ужас - шефа отворил спортен весник и чете за жълтурите. Мразя го моя шеф - щото е папагал. И щото ми е шеф. И като му влезна в кабинета и като му видя гадния календар на жълтурите направо ми призлява. И тая гадна натрапчива година 1912! Как не може да се пренапише историята, та не те, а ние да сме най-стария отбор в България! Тогава да ги видя как ще ми се перчат. Обядвам с един колега от офиса. Звъни му телефона. Мамка му, мелодията на телефона му е "Блю Канари"! И тоя ли е папагал? Ай стига бе! Значи и него не го харесвам. Няма ли да спре да говори по тъпия телефон! Кво толкова го обсъжда тоя мач? Тошко как бил вкарал. Много важно. Жълтур! Опитвам се да не слушам. Тананикам си на ум "жълта кочина" и ми става по-хубаво. Да се скрива гадното жълто слънце и да свършва тоя скапан ден, щото ще полудея. Ех, ако можеше утре да се събудя и жълтите да ги няма. И никога да не ги е било имало. Тогава да видим кои ще са повече - те или ние. Ех, мечти... Жалко, че няма как да стане. Тия жълтури са навсякъде. Между другото - аз най-много си обичам Локото!