 © Facebook |  |
Пламен Петров-Бързака е бивш футболист на Сливен, Ботев (Пловдив), Велбъжд, Черно море и Марек. Роден в града под Сините камъни, той още на 18 години става един от основните играчи в най-силните години на местния отбор. Играе редом до Йордан Лечков, покойния Велиян Парушев, Иван Василев-Сусето, Пламен Тимнев. През кариерата си винаги е бил в клубове с големи финансови възможности - Ботев при "брокерите", Велбъжд при Георги Илиев, Черно море при Илия Павлов и Марек при Стефан Милушев.Двамата му синове - Пламен (17 г.) и Илиан (14 г.) тръгват по неговите стъпки. Големият е в Славия, докато малкият в момента е в Германия.
45-годишният Петров, който е рекордьор по мачове в елита за кюстендилския тим, даде дълго интервю пред Блиц, в което говори за миналото си. Признава, че ако започне да разказва истории от футболните си години в Ботев и Велбъжд, няма да стигне цял ден.
- Как си? Къде те намирам?
- В момента съм в Германия с моето семейство. Караме празниците...
- Само за тях ли сте там или по работа?
- Тук сме от септември. Аз, съпругата ми и малкият ми син. Идването ни е свързано с Илиан, който играе футбол. Да видим накъде ще се развие, все пак знаем за какво става дума в Германия.
- Искаш да играе там?
- Да, затова сме тук.
- А ти с какво се занимаваш в момента?
- В момента обръщам най-много внимание на малкия ми син. Водя го на тренировки, по мачове. Жена ми работи. Засега сме така, докато се канализират нещата и се стабилизираме както трябва.
- Големият ти син също е футболист и е част от Славия. Ти ли ги насочи към футбола или те сами избраха да тръгнат по твоя път?
- Не съм ги насочвал. Просто на тях, откакто са проходили, футболът им е в главата.
- Как би оценил футболните качества на двамата? Ти си бивш футболист, треньор...
- Всеки ме пита, но аз не искам да отговарям. Питай хората, които разбират от футбол в България. Те ги знаят, гледали са ги. Аз отговор не искам да давам.
- Като говорим за синовете ти, имаше един скандал между теб и Ботев 2002, където беше треньор... Говореше се, че сте решили Пламен да не премине в Лудогорец, което е ядосало шефовете на академията.
- Набързо ще го кажа. Случаят беше такъв: Всичко беше уредено моят голям син и още едно момче, което в момента е вече там, да преминат в клуба от Разград. От Лудогорец ми се обадиха още преди 2 години лично на мен, когато той беше на 15 години. Казах му: "Голям си вече, трябва да поговорим". Обясних му, че го иска Лудогорец, поговорихме по темата. Казах му, че решението е изцяло негово. Започнахме разговори всеки ден, а той си тренираше в Ботев 2002 - отлични условия, отличен треньор в лицето на Иван Танчовски. Аз винаги съм казвал на децата и на техните родители едно нещо - докато е малко детето, няма клуб, а има треньор. Той е най-важният. Няма значение кой отбор те иска, ако там няма да те подготвя добър треньор. Много родители, като чуят името на отбора, веднага са готови, дори без да разберат кой ще тренира детето им. Затова за мен е важно кой ще бъде треньор и как работи, а не как се казва клубът.
Вторият път, когато от Лудогорец питаха за Пламен - бяхме на масата с ръководители, президент, важните хора, които трябваше да решават, и аз като родител. Детето ми на масата, другото дете, което искаха - също. Те ми казват условия, всичко. Синът ми отвърна: "Не искам в Лудогорец, защото не мисля, че ще мога да заиграя в мъжкия отбор". Те обясниха, че разчитат много на школата, втория отбор и т.н. Обясниха намеренията си. Той обаче каза, че засега не вижда такова нещо в Лудогорец и няма да приеме. Аз съм го оставил той да реши. Мен ме обвиниха, че това е грешно, но... Приех решението му, прибрахме се в нас и го питам: "Какво ще правим сега?. Ето Лудогорец са шампиони, силна конкуренция има в отбора, може да стигнеш до национален отбор..". Той обаче: "Не, аз там не мога да стигна до мъжкия отбор". И взехме да мислим къде да се пробваме. Славия проявиха интерес, а тяхната школа е номер 1 в България. Вижте колко момчета има в първия отбор. Трансфери правят добри, всичко. Пламен премина от Ботев 2002 в школата на "белите" до 19 години. Игра 3 месеца там и го забелязаха от мъжкия отбор. Записа дебют в международна контрола. От тук нататък никой не е казал, че той ще стане футболист, но в момента много добре се грижат за него. Много се зарадвах, че го повикаха в мъжкия отбор. Най-важното е, че се чувства добре. Не може да играеш футбол някъде, където не се чувстваш добре. Започна ли да бяга любовта, трябва да си тръгнеш. С малкия по същия начин - къде, къде, къде? И дойдохме тук. Погледах много мачове, тренировки тук в Германия. Огромна разлика от България.
- Да разбираме ли, че към момента си оставил треньорската професия, за да обърнеш внимание на малкия си син?
- От началото работих с мъже и с деца едновременно. Още на първата година установих, че с деца ми е много по-добре. Поради тази причина и кариера в треньорската професия не съм търсил много, за да мога да се занимавам с моите деца. В момента няма шанс да започна тук, защото не знам и език все още.
- Ще те върна към футболната ти кариера. Влизаш в мъжкия отбор на Сливен в най-добрите му години. Тимът спечели Купата на България, игра мачове с Ювентус в евротурнирите. Ти обаче не успя да се изправиш срещу "старата госпожа"...
- За съжаление не успях. Точно след реванша в Италия дебютирах за първия отбор. Иначе тренирах с мъжете, но не взех участие в мачовете с Ювентус. Веднага след тях заиграх.
- Какво си спомняш от периода си в родния клуб. Рамо до рамо с големи играчи...
- Много бяха играчите и бяха много големи. Научих много от тях, защото те ми бяха пример. Гледах ги, играех до тях и се учех. В онези време всички отбори имаха страхотни футболисти. Ако сравня времето със сега и тогава - нищо общо. Всеки един от тогавашните тимове беше равностоен на средните по сила в Европа. А сега гледай какво става. Само като се сетя в А група какви защитници имаше. Леле леле.. Няма минаване. Ако не ги заобиколиш бързо, няма как да стане.
- Там ли ти лепнаха прякора Бързака?
- Не, той си ми е от дете. Първият ми треньор ми го измисли. После някой викне, после друг викне. И от ден на ден се запази това. В началото се сърдех много и се цупех. Забранявах им да ми казват така, но няма... Тръгне ли, няма спиране. Даже някои не ми знаеха името.
- Не го харесваше ли?
- Детска му работа...
- Получи ли ценни съвети за футбола от големите имена в Сливен, с които игра? Все пак ти си бил на 18 години.
- Абсолютно. Всяка секунда имаше нещо - дали забележка, поощряване или сериозно мъмрене. Мъжката работа, няма мърдане. Трябваше да се слуша. Тогава всички отбори даваха шансове на млади момчета като мен. Във всеки отбор имаше титуляри на по 17, 18, 19 години. А сега? Говори се колко ни бил слаб футболът, а не могат да влязат млади момчета. Не говоря за 20-годишни. 17-18-годишни трябва да са в мъжкия отбор. Влизаш и захапваш. Аз на толкова влязох. На 18 дебютирах. Сега има юноши до 16, до 18, дубъл, мъжки отбор, пък после ги върнат пак при юношите. Тогава нямаше такова нещо - дебют в мъжкия, захапване и оставаш там. Не успееш ли - идва следващият, а ти оставаш долу.
- Защо малко след тази силна година Сливен тръгна надолу?
- Причините бяха финансови. Идваха на парче футболисти - някой ги водеше. Стана размотана работа.
- Спомняш ли си първата заплата в Сливен?
- За три години в Сливен не съм взимал заплата. Влязох преди казармата, после играх, докато бях войник, а като се уволних - заминах. Тогава ни водеха на стипендии, но даже не помня колко беше. Като играеш, получаваш премии, но не бяха големи пари.
- Как се стигна до трансфера ти в Ботев? Той беше точно по време на големите пари и на "брокерите".
- Там са много интересни нещата. Дойдоха вкъщи една вечер двама души, единият от тях вече не е между нас. Лека му пръст. Дойдоха и не ми казваха кой е отборът. Казаха само: "Искат те. Помисли добре, ние сме само тази вечер в Сливен на хотел. Майка ти и баща ти да решат. Утре в 10 часа сутринта да дойдем да те вземе и да те водим в един много голям отбор. Направо няма да повярваш". Моите родители нямаха познания във футбола и не ми се месиха. Цяла година аз само четях за какво става въпрос в Ботев при "брокерите". Но през главата ми минаваха мисли: "Какъв е този голям клуб? Левски, ЦСКА...". За Ботев не ми минаваше и през ум, защото "брокерите" купуваха тогава големи играчи, звезди.
На другия ден идват сутринта, качваме се в колата и тръгваме. Аз през цялото време не знаех къде отивам. Спряха на стадион "Христо Ботев" и казват: "Тука си!". Аз съм в шок. Влизаме в кабинета и се почва: "Това ще правим, онова ще правим, това ще вземаш...". Не помня даже какво точно говорихме, защото бях наистина в шок. Съгласих се и след два дни сакчето и в Ботев.
- Тогава имаше много пари в Ботев...
- Раздаваха, да. На някои повече, на други по-малко. Чували, торби. Беше някакъв бум тогава. От там тръгнаха големите пари в българския футбол.
- Обаче накрая изведнъж пак с гръм и трясък приключи всичко...
- Да. Никой нищо не ни каза. Последната година вече се усещаше, че нещо не е наред. В една съблека  © Facebook | |
лня винаги се усеща, когато всичко приключва финансово. Пада настроение сред футболисти, няма как да се избегне. Тогава времената бяха други. Не бяхме защитени. Договори се подписват и разтрогват, пък пак се подписват... Решават да ти платят - вземаш. Не ти ли дадат, мълчиш и това е. Не може да откажеш да играеш - ти си футболист, кой ще те вземе, ако не играеш? Тогава не беше като сега на заплати. По-различно беше. Вземаш при подпис. После зимата получаваш транш, лятото пак транш. Не е като сега, тогава на ръка - дали чувал, дали торба.
- Играеш срещу Севиля с Ботев. Какво си спомняш от тези двубои? Тогава испанците са с головата машина Давор Шукер...
- Спомням си ги. Преди това играхме с Динамо (Тбилиси), които също бяха страхотен отбор. Продадоха Кинкладзе в Тотнъм. На нашата врата беше Боби Михайлов, Сираков беше в отбора. Страхотни футболисти. Спомням си, че срещу Динамо (1:0), отиваме на техния стадион, гледаме трибуните и си казваме: "Тук нямат публика". Връщаме се в България и четем, че е имало 35 000 зрители. Но той стадионът в Тбилиси бил за 100 000 човека, затова 35 000 не се усещаха.
После Севиля беше друго - испанския футбол. В България обаче ги надиграхме. Костадин Видолов изпусна дузпа. Ако беше влязла, имахме шансове, но Севиля си е Севиля. Но не ни надиграха. Никой не каза: "Ей, как се изложиха тези българи". И двата мача бяха оспорвани. Но в Ботев бяха събрани много големи футболисти. Пожелавам на всеки да играе с такива футболисти. За жалост май вече няма такива.
- Преминаваш проби в Левски, но в крайна сметка си пратен във Велбъжд. Защо не успя да си спечелиш място на "Герена"?
- Бях на мача с Олимпия (Любляна) в София (1:0 през 1996 г.). Тогава се върна Емил Кременлиев, ако не се лъжа беше в Гърция. Треньорът Георги Цветков-Цупето ми каза, че има нужда от десен външен халф, но ми каза, че ще играя по-малко. Затова заминах преотстъпен във Велбъжд. Но така се развиха нещата, че останах там.
- Кой те покани в Левски? Как се стигна до пристигането ти на "Георги Аспарухов"?
- Тогава ни взеха в комплект няколко човека - Румен Иванов, Георги Петров... Бяхме няколко човека.
- Обаче отиде във Велбъжд и се превърна в играчът с най-много мачове за клуба в елита...
- Много ме обичаха хората там и до ден днешен е така. Даже жена си намерих от Кюстендил. Но за личния ми живот не искам да говоря. До ден днешен се обичаме и поддържаме, а това е най-важното.
- От "брокерите" при Жоро Илиев...
- За Жоро Илиев никой не може да каже лошо дума. Нямаше договори, глупости. Стисне ли ти ръката, значи всичко е точно. Но навсякъде на мен ми беше добре - в Сливен, в Ботев, във Велбъжд. Най-хубавите ми години. Да играеш футбол е като наркотик - казваш, че спираш, но не го правиш.
- По времето на Георги Илиев изливаха ли се торби с пари, както е било в Ботев? Усещаше ли се финансов благодат в клуба?
- Да! Бяхме на топ ниво откъм пари. Сега не знам как е и не се интересувам, но знам какви са времената - виждате Пирин, Верея... В Кюстендил си беше много добре по времето на Жоро. Канеше ни постоянно на банкети. Право хоро съм играл с него. Лека му пръст, беше много голям. Ако имаш празник и те види - веднага получаваш много голям подарък. Това беше закон за него. Ние му бяхме един вид работници, а той ни обичаше много. Обичаше спортистите. Ако си се разбрал за едно, той ти дава повече.
- Има един мач на "Осогово" през 1999 година срещу ЦСКА. Тогава гостите водят с 1:0, но не излизат през второто полувреме заради бой над Адалберт Зафиров и Ивайло Иванов в тунела на почивката. Ти видя ли нещо, чу ли нещо в тунела?
- Това беше точно на Великден. Но ние не видяхме нищо. Влизаш в тунела - едната съблекалня е наляво, другата надясно. Не знам какво става в тия 15 минути на почивката. В главата ни беше само мачът - адреналинът е повишен, играеш с ЦСКА, те водят. Нищо не се чуваше. Излизаме за второто полувреме надъхани, амбицирани, но другият отбор го няма. После вече се говореше какво е станало, но нищо на 100% не знам. И никой нищо не ни каза. Всички се питахме какво се е случило, но така и не разбрахме точно. Никой не ни и разпитва след това. На другия ден тренировка и всичко беше нормално. Процесът продължава.
- Работил си с Димитър Димитров-Херо, който в момента е един от най-добрите български специалисти и е начело на Лудогорец. Какви са ти впечатленията от съвместната ви работа?
- Херо е работохолик. Мога да го похваля много - начетен е. Преди 20 години той дойде в Кюстендил и правеше неща в тренировъчния процес и в мачовете, които се правят и в момента. Питал съм се как треньорите сега правят неща, които Херо е правил преди толкова години. Евала му правя за това. Да, всеки човек си има слабости, но работата не е само в самите тренировки. Има си психология, подход към футболистите.
- Май се чудиш дали да ми кажеш нещо за Херо или не...
- Чета някакви неща сега за него и Лудогорец... Не знам, може би там му уцелват слабото място. Той е много импулсивен - сега ти крещи, а след минута ще се сбори на шега и с усмивка с теб на средата на терена. Труден характер е.
- Ти си тръгваш от Кюстендил при преобразуването в Локомотив (Пловдив). Защо?
- Това стана 2001 година. Аз отидох при Емил Наков и му казах, че искам да се пробвам в чужбина. Бях една седмица в Локомотив (Пловдив), качих се на лагера... Но говорих с треньора, говорих с Наков и те ме пуснаха. Ходих в Гърция в един отбор. Харесаха ме, но пък аз исках да се върна. После те фалираха и така се размина всичко. Отидох в Черно море при Илия Павлов.
- Пак в отбор с финансов благодат и добри футболисти...
- Да, останах една година и отидох в Марек. Лека-полека кариерата ми тръгваше към финал.
- А играл ли си в уредени мачове?
- Говорили сме си с колеги по тези теми. Едно ще ти кажа - при Георги Илиев едно от хубавите неща беше, че и да загубим мач, никой не обвиняваше никого. В Кюстендил мач не се даваше. Такива думи "продаване" или "даване" не съществуваха. Ако другият отбор ни е дал мач на нас - това не ни интересува. Никой не е идвал да ни каже: "Тези ще дадат мача". Излизаш и играеш. В другите отбори поиграх доста години, но винаги съм се чудел как стават тези неща. Кой взема парите, кой ги носи, кой разбира, че мачът е уреден.
- Минал си през най-добрите времена на Сливен, на Ботев, на Велбъжд.. Забогатя ли от футбола?
- Не. В ония времена трябваше да играеш в чужбина, за да направиш пари. Или да играеш в България, но и да имаш бизнес. Или да имаш богати родители. Тогава не бяхме информирани. В ония времена имаше много пари в кеш, но няма информация и не знаеш какво да ги направиш. Сега са счетоводители, икономисти, експерти, фирми... Има кой да ти каже. Тогава парите стоят заключени вкъщи и не знаеш какво да ги правиш. Ако някой ми беше казал да купя 10 апартамента примерно, щях да го направя. Имам и ги давам. Но никой не ми каза. А колко много като мен си държаха заключени парите. Но нямаше информация тогава. Такива бяха годините.
- Наскоро бившият ти президент в Марек Стефан Милушев сподели в интервю пред БЛИЦ, че се е оттеглил, защото вече не е имало футболисти, които да играят за себе си, за чест и за феновете... Липсват ли наистина вече такива играчи според теб?
- Виж, ние талантите си ги имаме. Няма как да ги нямаме. Гледал съм много детстки мачове, занимавал съм се с тренировки на деца. Талант има. Няма разлика от преди 20-30 години и сега. Но някъде се губи нишката и не мога да си обясня къде. Може би не ги доразвиваме, в това число и аз. Отделно треньорите в мъжкия футбол може би ги е страх да им дават шансове. Има грешно разбиране, че даване на шанс е да го пуснеш за 5 минути в края на мача. Напротив. Усещането да си титуляр, да загрееш 40 минути преди мача с мъжете, да видиш публиката, да усетиш терена... Различно е, когато се настройваш в съблекалнята, строяваш се на терена за началото на двубоя. Тогава се каляваш, тогава показваш на какво си способен. Това е даване на шанс. Да му кажеш: "Моето момче, излизаш титуляр. Играеш 50-60 минути, колкото можеш". Да покаже на какво е способен. Просто тръпката и адреналинът са много по-различни отколкото при това да влезеш в последните 10 минути на мача. Значи ти виждаш в едно момче потенциал, гледал си го в школата и го вземаш в първия отбор. Следователно знаеш, че има качетсва. А накрая го пускаш за 5 минути. Защо? Не съм виждал навремето такова нещо. Има едно приятно изключение и това е Славия. 5-6 момчета играят титуляри. Затова казах на моя син, че това е неговото място. Там не се търси и класиране. Много добре работят.
- Останаха ли ти приятели от футболните години?
- О, да. Много приятели. Дори доскоро редовно се събирахме веднъж годишно в Кюстендил. Но вече времето и животът правят нещата по-сложни за тези срещи.
- Кой е мачът, който никога няма да забравиш?
- Има два мача с Литекс, които често си спомням. В единия победихме с 3:0. В другия вкарах на Витомир Вутов гол почти от центъра. Знаете колко е висок и колко добър вратар беше. Но го прехвърлих с удар от 40 метра. До ден днешен хората в Кюстендил ми говорят за този гол. Тогава ги победихме с 1:0 в това попадение, а те се бореха за титлата. Може би това е един от най-скъпите ми спомени във футбола.
Източник: Юри Славчев, Блиц |
Зареждане ...
