 © Plovdiv24.bg |  |
Plovdiv24.bg подкрепя инициативата на ОП "Младежки център" за изготвяне на специални табели със снимка и обогатена визитка на всичките 45 олимпийски медалисти на Пловдив. Нашата медия ще публикува всеки уикенд по две интервюта с героите на града ни.
Интервютата са направени специално за проекта "Олимпийски медалисти на град Пловдив“ към ОП "Младежки център - Пловдив. Те умишлено са без визитка на съответния спортист, тъй като тези визитки ще са приятната изненада за пловдивчани, когато проектът на Гребния канал се реализира напълно. Днес ви представяме Николай Бухалов - единственият българин с два златни медала от една олимпиада.
Откъде започна всичко? Как се насочихте към гребането?
Стана случайно. Още от малък обичах да играя, да спортувам. Имах добри данни и започнах да тренирам борба. Но след няколко посещения разбрах, че не е за мен. Първият ми треньор - Георги Учкунов, беше тръгнал на селектираща обиколка. Предложи на 3 момчета от класа ни да се явим на приемни изпити в спортното училище, но само аз се отидох. Даже в началото нямах представа какво всъщност е кану-каякът. Но винаги съм обичал водата, защото селото, в което израснах, е близо до река Стряма и част от времето ми преминаваше там в игри. И като разбрах, че кану-каякът е свързан с водата, това ми хареса и ме увлече. Може би съдбата ме е избрала, а аз съм бил целенасочен и съм гледал да правя нещата по най-добрия начин и до край.
Какъв е пътят до олимпийския медал?
На времето за мен нещата бяха повече като игра. Никога не съм обичал да ме побеждават и може би това е едно от нещата, които са ме водили към успеха. По принцип, като характер съм много добър и отстъпчив, но в спорта не е така - там ме боли, ако ме победят. Голямо влияние върху мен оказа и това, че започнах да тренирам през 1980 година, когато Любомир Любенов вече беше олимпийски шампион и ми беше идол. Модел за подражание, всички искахме да бъдем като него - може би аз повече от другите. Така започна всичко - дойдоха първите медали на републикански първенства за юноши. Дойде и първото европейско. И нищо, че бях 3 години по-малък от останалите състезатели, се класирах на финал и останах 9-и. След това на първото световно за юноши станах 3-ти, влязох при мъжете и се класирах трети. Винаги е имало добри ситуации за мен, но златният медал ми се е изплъзвал. Дори през 1986г. можех да стана световен шампион, но не се получи.
На какво се дължи това разминаване със златния медал?
Нямах достатъчно опит, климатичните условия бяха много лоши - аз съм десен гребец, а вятърът беше ляв. Ако беше тихо или с попътен вятър… Но не се знаеше как щеше да се развие кариерата ми при една победа в толкова ранна възраст. Наблюдавал съм го и като треньор - започваш да се мислиш за велик и рефлектира негативно върху кариерата ти. Последва второ място, дисквалифицираха ме. Дори измислиха нови правила в кануто заради мен - да се кара в средата на коридора. Дойде 1988 г., където станах 3-ти. Тогава не карах в коронната си дисциплина, по една или друга причина, но не искам да се връщам толкова назад, а се състезавах на 1000 м. Достигнах до Олимпиадата в Барселона през 1992 г. – първото ми отличие, което е точно на място. Благодарение на него станах толкова известен. Олимпийската титла остава, помни се, а особено, че тогава моите бяха две. Там съдбата ми помогна, върна ми го за всичко, за което преди не ми достигаше малко.
Какво остава скрито за обществото при спечелването на медал?
Необходимо е това, което правиш, да ти харесва. На мен кану-каякът ми харесваше. Понякога ми е било толкова трудно, че ми се е плачело. Обаче съм го правил с любов. И мисля, че това е формулата за успех и в живота - човек не трябва да мисли от какво се лишава, какво губи, а да прави това, което му харесва. Тогава нещата са по-лесни и постижими. За мен спортът винаги е бил хоби, а не професия, защото не съм преследвал материалното. Благодарен и доволен съм, че съм имал възможността да попаднал на мястото, което е точно за мен.
Вие сте единственият българин с два златни медала от една олимпиада. Досега никой не е подобрил това постижение. Как смятате, че трябва да се мотивират младите спортисти, че да постигнат толкова високи резултати?
Всичко е възможно, няма невъзможни неща. След като ние сме го постигнали, и други могат. Когато един спортист прохожда, му се вижда невъзможно. Но по пътя към голямата победа, всяка победа е важна. Човек започне ли да се примирява със загубите, значи се примирява с това, че няма да достигне до най-високото място. Всичко е стъпка по стъпка, постоянство. Дори когато човек губи, трябва да си направи анализ. Всяка една загуба може да доведе до големия успех, когато си изведеш правилните изводи. |
Зареждане ...
виж галерията
