 © |  |
Plovdiv24.bg подкрепя инициативата на ОП "Младежки център" за изготвяне на специални табели със снимка и обогатена визитка на всичките 46 олимпийски медалисти на Пловдив. Нашата медия ще публикува всеки уикенд по две интервюта с героите на града ни.
Интервютата са направени специално за проекта "Олимпийски медалисти на град Пловдив“ към ОП "Младежки център - Пловдив. Те умишлено са без визитка на съответния спортист, тъй като тези визитки ще са приятната изненада за пловдивчани, когато проектът на Гребния канал се реализира напълно. Днес ви представяме баскетболната легенда Пенка Стоянова - сребърна медалистка от Москва (1980) и бронзова от Монреал (1976).
Кога за първи път се докоснахте до баскетболна топка? Как започна всичко?
През 1963г. в Карлово отидох на тренировка по баскетбол с моята приятелка и съученичка Йорданка Добрева. Още от първия път, в който ми показаха баскетболната крачка, аз я направих. Така се включих в отбора на момичетата, които спортуваха баскетбол. Започнах да участвам в училищните състезания под ръководството на нашия учител Стойо Хубчев. На едно такова състезание в Рогош свири съдията Георги Тoшков, който е от Пловдив. Когато ме видял как играя, казал на Тенчо Начев, че е открил златна мина. След това двамата убеждават моите родители да ме пуснат да уча в Пловдив в спортното училище. Така започна моята кариера, когато още се играеше с кожени топки, гуменки.
С националния отбор сте сребърна медалистка от Олимпийските игри в Москва, през 1980г. и бронзова от Олимпиадата в Монреал през 1976 г. По какво си прилича и по какво се различава спечелването на двата олимпийски медала?
Още на втората година от идването ми в Пловдив – 1966-а, ме включиха в националния отбор при девойките, а през януари 1967 г., вече 17-годишна, станах част от националния отбор жени под ръководството на Иван Тодоров. През 1976 г. с Иван Гълъбов бяхме един от 6-те отбора на първите олимпийски игри за жени в баскетбола. В квалификациите при равни точки, но с един наказателен удар, спечелихме срещу Полша и така се класирахме от общо 24 държави. Лично аз бях най-добрата състезателка – в няколко показатели бях на първо място. Казваха, че съм един уникален център и благодарение на моите качества съм допринесла българският отбор да завоюва бронзов медал. Квалификациите, състояли се във Варна, за олимпиадата в Москва също бяха много оспорвани. Интересно е, че втората година в отбора имаше включени и по-млади състезателки, но ядрото от 7 момичета беше същото. Интересна е и историята на оспорвания мач с Югославия – победихме, разбира се, аз вкарах 27 точки по време на мача и в последните секунди вкарах кош и с това спечелихме сребърните си медали. Трябва да спомена и това, че технико-тактическата подготовка на треньора Иван Гълъбов беше страхотна. За първи път в моята спортна кариера Гълъбов използва такава тактика. Не ме сложи да играя в защита в центъра на зоната, а отстрани в крилото, съобразено с високите центрове на югославянките и така ме съхрани за цял мач. Никой не очакваше подобна тактика. Сребърният ни медал от тези олимпийски игри е най-високото отличие на българския отбор на международни състезания и ще остане в историята на родния баскетбол. Тази година се чества годишнина - 100 години баскетбол в България.
Вие сте първата българска баскетболистка, която играе професионален баскетбол в чужбина. С какво се различава играта на роден терен и в чужбина?
По мое време баскетболът не беше професионален, а аматьорски – мачът продължаваше 2 по 20 минути и нямахме тройки – стрелба от далеч, което се зачита за 3 точки. Баскетболът тогава беше много атлетичен, техничен с тактико-техничен поглед върху играта. Обръщаше се повече внимание на колективния баскетбол, като се използваха индивидуалните качества на състезателките. Професионалният баскетбол за жени беше разрешен от правилника след Олимпиадата в Москва през 1980 г. Дотогава не можеше да се играе в чужбина. Алдо Витале – секретар на FIBA и отговорник за залите на световно ниво, беше организатор на купата “Liliana Ronchetti", където с отбора на "Марица“ (Пд) бяхме финалисти 2 пъти и 3 пъти шампиони (през 1971, 1972 и 1974г.). Тогава той ме покани да отида в неговия отбор с девойки, който сформира в Италия (там беше първата сформирана професионална лига за жени). Според мен моята спортна кариера приключи след олимпиадата в Москва. Затова прекарах две години в отбора на Витале – "Рома“, като вложих своите състезателни качества, предадох на тези млади момичета своя опит, дух, характер, волята за победа, режима, отговорността, отношението между състезателките и треньора, което е много важно нещо в един отбор. 7 момичета от него бяха и в националния отбор на Италия. На големия турнир "William Jones“ през 1983 г. се класирахме с втория национален отбор на Италия на второ място. Не можах да остана там, тъй като имаше политически несгоди. След като се върнах в България през 1983г., тези момичета станаха шампиони на Италия, шампиони на Европа и на купата “Ronchetti". В италианската преса пишеше, че аз съм като бандера на отбора, като знамето на отбора. А треньорът – Джино Минервини, казваше, че моята стрелба е уникална – смразявала противниковия отбор.
Какво ви даде и какво ви взе спортът? Каква е равносметката при всички високи отличия през кариерата Ви?
Бих казала, че на мен специално спортът не ми е взел нищо, дал ми е. Още в гимназията бях написала съчинение на тема "Какъв искам да стана“ и там бях споменала, че като баскетболистка искам да се състезавам за националния отбор и да прославя нашата родина. Имах цел и мечта – винаги съм ги следвала и съм просперирала. Не съм се лишавала от нищо, отличията, които съм получавала са плод на моя труд, отговорност, вяра, увереност в себе си. Спортът ме оформи и като личност. Имах възможност да видя други страни, които заради световната политика, хората не можеха да посетят свободно. Благодарна съм на треньорите, на хората, които бяха около мен, на моите родители, затова, че са намерили смелостта да ме пуснат да уча в Пловдив.
Включена сте в списъка на ФИБА от 35 състезатели допринесли за развитието на световния баскетбол през второто петдесетилетие на 20 век. Какво бихте посъветвали днес младите спортисти, за да се развива баскетболът?
Да разчитат на себе си, но и на треньора и на останалия отбор. Младият спортист трябва и да чете, да се образова за психология, физиология, история на спорта, с който е решил да се занимава – какви са възможностите му според ръста, който има, съща така да знаеш къде се намираш на игрището. Виждам, че сега за младите баскетболът е силово-атлетичен-техничен спорт. Унасят се в атракцията, която трябва да правят, техниката, която искат да покажат. Но ако не реализират кош, къде отива положеният труд? Всеки кош е важен, всяка точка... И струва ми се сега това е малко забравено или пренебрегвано за сметка на атракцията. Това е причината много големи отбори да не постигат високите си цели. Например на олимпийските игри казваха, че българският отбор притежава един изключителен централен нападател, въпреки ниския си ръст, с качества, които всеки треньор желае да притежава в отбора си. В италианската преса пишеше, че аз съм като бандера на отбора, знамето на отбора. Важно е да умееш и да работиш в екип. Също така да използваш своите силни качества, за да развиеш по-слабите си. Винаги съм наблюдавала другите какво правят, за да използвам и техните качества, за да мога да съм заедно с тях и да бъдем като отбор, да имаме синхрон. Може да има и идоли, но идолите са до едно време. Когато тръгнеш към големия спорт, ти вече трябва да играеш за себе си. |
Зареждане ...
виж галерията
