 © |  |
Plovdiv24.bg подкрепя инициативата на ОП "Младежки център" за изготвяне на специални табели със снимка и обогатена визитка на всичките 46 олимпийски медалисти на Пловдив. Нашата медия ще публикува всеки уикенд по две интервюта с героите на града ни.
Интервютата са направени специално за проекта "Олимпийски медалисти на град Пловдив“ към ОП "Младежки център - Пловдив. Те умишлено са без визитка на съответния спортист, тъй като тези визитки ще са приятната изненада за пловдивчани, когато проектът на Гребния канал се реализира напълно. Днес ви представяме каякарката Огняна Петрова (Душева) - бронзова медалистка в дисциплината К4-500 метра на Олимпийските игри в Сеул през 1988 година.
С какво Ви привлече каякът? Как започна всичко?
Беше един топъл априлски ден на 1976 г. Един млад треньор по кану-каяк - Емил Барбулов, събираше деца за група по каяк от училищата. В междучасието моята приятелка и съученичка го видяла и се записала, като ми казва в класната стая за това. Нямах си на идея какво е кану-каяк, но исках и аз да тренирам нещо. Звънецът би за час, учителката влиза, а аз на бегом излизам от класната стая, за да намеря треньора и естествено бях наказана за това. Намерих го пред входната врата и помолих да бъда записана и аз за кану-каяк. За съжаление той веднага ми отказа и ми каза, че няма място в бележника да записва повече имена. Явно желанието ми е било огромно, видях между две имена, че имаше малко разстояние и му казах да ме запише там. Така насила се вписах в групата. Когато за първи път седнах в лодката и вече разбрах какво е кану и какво каяк чувството беше неописуемо. Усетих, че това е, което искам да правя, и кану-каякът е моят спорт. Започнах с желание, което и до днес не съм загубила. Макар и вече на 55 години аз съм всеки ден в каяка с моите състезатели и изпитвам невероятно удоволствие да съм на вода.
А каква е емоцията от спечелване на олимпийски медал?
Когато си на олимпиада виждаш всички големи имена на спорта на едно място, добра организация, големи реклами и много шум… Но ти си там да се концентрираш и да дадеш всичко от себе си. Ако си отишъл за медал - не забелязваш почти нищо от лъскавата атмосфера около теб. Мечтаех за медал от 1976 г. Тренирахме за медал, отидохме за медал и спечелихме медал. Годината 1988 г. и пътят към този медал бяха много тежки. С моята партньорка Иванка Муерова спечелихме медал на К2 през 1987 г. на световното в Дуисбург, което беше и квалификация да си подсигурим участие на олимпийските игри в тази дисциплина. За голямо съжаление на лагер в Куба по време на една тренировка заради неуместна шега на един от нашите съотборници Иванка получи много тежка травма в рамото, която беше причина да получи забрана от доктора да се състезава. Така за мен остана шанса да греба само в К4. Това беше голям проблем, тъй като без Иванка ние нямахме четвърта каякарка. Зимата на 1987 г. трябваше да сменим греблата с абсолютно нов модел и вид. Това предполагаше абсолютно нова техника в гребането и съвсем различни усещания във водата. Аз, Иванка, Ваня и Диана вече бяхме свикнали с новите гребла, но след забраната на доктора нямахме готова каякарка, която да гребе с новия модел, а и нямаше много време за подготовка. Имахме две резервни каякарки - Цецка и Борислава. Която от тях победи на 500 м с новото гребло - тя ще бъде в К4. Борислава победи и зае мястото на Иванка. Предстоеше ни обаче ново изпитание за К4 - квалификация на международната регата София месец и половина преди олимпийските игри в Сеул. Имаше само още една квота за К4 и борбата беше между България и Румъния. Която лодка победи, отива в Сеул, другата държава губи право за участие. Победихме! Спечелихме участието си! И накрая емоцията след финал в Сеул - една дълбока въздишка и благодарност към Господ Бог и Вселената, че сбъдна мечтата ми!
Били сте състезател, треньор и международен съдия. Кои са приликите и разликите между тях?
Като състезател ти имаш мечти, но дали ще се осъществят тези мечти не зависи само от твоето желание, а и на какъв треньор ще попаднеш, за да те доведе до победата. Благодарна съм на всичките ми национални треньори през годините като Георги Марков при девойките, Недялко Петров, Божидар Миленков, Валери Бонев и Дамян Дамянов като образец за старши треньор, който произвежда олимпийски медалисти (Сеул, Барселона, Атланта и Сидни ). Като треньор ти искаш да предадеш и да научиш своите състезатели на най-доброто. Винаги съм много строга и взискателна по време на тренировки, но и най-добрият приятел, майка и закрилник след това за моите състезатели. Благодарността, доверието и обичта, която получавам и до днес от всички тях и от всички краища на света, където съм била треньор, ме правят щастлива, че съм оставила позитивен спомен във всички тях и съм ги научила да се борят за победа не само в спорта, но и в живота. Като съдия гледаш всичко е да е точно и справедливо и всеки да се бори за победата при равни условия. Приликата е, че каквото и да правиш, го правиш с любов и желание в името на любимия спорт. Разликата е, че първо си изпълнител, после ръководител и накрая оценител.
Какво дава спортът на човек? И какво му отнема?
Спокойно мога да кажа, че спортът само дава и учи и нищо не отнема. Спортът първо те учи да си самостоятелен, дисциплиниран, да преодоляваш всякакви трудности, да умееш да взимаш бързи решения, да си независим, да устояваш себе си навсякъде! Спортът те свързва с приятели от всички етноси и религии. Отваря ти вратите към целият свят. Спортът те учи да виждаш само позитивните неща и да не обръщаш внимание на дребните неща. Спортът ти дава здраве и подхранва младостта, независимо от възрастта.
Какво е необходимо на спортистите днес, за да бъдат олимпийски медалисти?
Първото и най-важно според мен е, когато се прави подбор на деца за даден спорт, това да го прави треньор, който да вдъхнови децата, да ги накара да заобичат дадения вид спорт, да посади семенцето на мечтата за олимпийски медал в техните сърца и да помага със знанията, мотивацията и уменията си да постигнат тази мечта. Треньор без мечти и мотивация е като кораб без платна. За жалост, след всичко хубаво, което имахме до 1989 година, като треньори, спортни бази, организации, спортни училища за спортни таланти, вече го няма. А тази система е в Китай сега, както и във всички азиатски държави. Става дума за същата наша успешна спортна система, която след промените през 1989 година ние сами отрекохме и съсипахме.
Добрите треньори, които могат да правят добри състезатели, са в чужбина, защото никой не ги иска тук. Спортните бази и възстановителни центрове, които се ползваха във всеки клуб, сега работят за пари, а не за състезателите. На времето държавата помагаше на спорта, за да има олимпийски медали с лагери, възстановяване, екипировка, спортни пособия, медицинско и научно обслужване. В наши дни спортистите сами си плащат за всичко, за да достигнат до някое състезание или да бъдат отрязани от някой, който стои зад някакво бюро. Спортистите са най-добрата реклама за една държава! Истинският спорт се прави с пари от държавата и добре разпределени от федерациите към спортистите с шансове за медали, а не към послушни изпълнители само. И най-важното условие - спорт за медали се прави с треньори специалисти. Ако България иска да има олимпийски медалисти, трябва да се върне към системата от преди 1989 година, като я усъвършенства с нови методи и технологии. |
Зареждане ...
