Plovdiv24.bg подкрепя инициативата на ОП "Младежки център" за
изготвяне на специални табели със снимка и обогатена визитка на всичките 45 олимпийски медалисти на Пловдив. Нашата медия ще публикува всеки уикенд по две интервюта с героите на града ни. Интервютата са направени специално за проекта "Олимпийски медалисти на град Пловдив“ към ОП "Младежки център - Пловдив.
Те умишлено са без визитка на съответния спортист, тъй като тези визитки ще са приятната изненада за пловдивчани, когато проектът на Гребния канал се реализира напълно. Днес ви представяме баскетболистката Силвия Германова - Олимпийска вицешампионка от игрите в Москва през 1980 година.
Защо избрахте да тренирате точно баскетбол?
Стана по стечение на обстоятелствата. След състезание по народна топка двама треньори ме ориентираха към леката атлетика. Известно време тренирах при Митко Тодоров, контузих се и след това въобще не исках да се занимавам със спорт. Но на стадиона, на който тренирах лека атлетика, ме беше забелязал треньорът по баскетбол Христо Костов. В продължение на 2 години той не престана да ме търси, дори в училище. Моите съученици ми съобщаваха на кой вход ме чака и аз излизах от другия. Докато една вечер Костов не намери общ приятел с баща ми. Така баща ми се прибра и каза "Ти ще играеш баскетбол“. Аз отказах, но тогава бяха времена, в които не се противопоставяхме. Започнах през 1973г. - на 14 години, а днес на тази възраст хората са вече шампиони, но да не ги сравняваме. За едно лято настигнах момичетата, които тренираха от няколко години. Влязох в националния отбор – девойки старша възраст, където бях и капитан. Заедно имаме второ място на европейското първенство. Взеха ме в жените на "Академик“. От там – в женския национален отбор. Така се завъртя едно 30-годишно баскетболно колело. Приключвайки кариерата си, си давам сметка, че това е един от много симпатичните спортове. Аз имам собствена теория, че за да станеш голям спортист, трябва да реализираш изключително много компоненти. В баскетбола ми харесва, че колкото повече напредваш в стълбицата на развитие, в толкова по-уютни зали играеш. Освен това, баскетболът е най-динамичната и най-интелигентната игра за мен.
Трудно ли е да се спечели олимпийски медал?За мен е нещо, което не може да бъде програмирано – колкото и много да работиш, колкото и да си добър, това е едно стечение на обстоятелствата в определен миг, в определено време. Трябва да се случи събиране на много компоненти, в които голяма част е и шанс. Често има много по-подготвени състезатели, които не могат да извоюват олимпийски медал. Но за да го спечелиш, на първо място трябва да бъдеш талантлив, трябва много труд, трябва психика и отново казвам – шанс. Това са за мен четирите компонента. Да бъдеш в добра форма – това е работата на треньора. При нас в онези времена те бяха цял щаб. И пак имаш 1 процент шанс. Защото може да се събудиш във великолепна форма, а може и да се събудиш много зле точно в момента, в който трябва да бъдеш във върхова спортна форма. Но в отборната игра е по-лесно, отколкото в индивидуалната,- когато не си добре, може да се опреш на някого от отбора. Това беше много силен момент– че ние бяхме хора, които обичаха да побеждават и успявахме да пречупим собственото си его. Може да е имало закачки извън игрището, обаче играехме ли, бяхме юмрук. На клубно, както и на национално равнище – в националния отбор беше още по-сложно, защото там имаше други, съвсем различни интереси, но винаги на игрището се знаеше, че сме всички заедно за победата. Докато играех във Франция, се учудвах, че личните интереси доминираха отборните. Друго нещо, което ми направи впечатление там, беше, че след загуба трябваше да бъдем представени пред публиката и пред спонсорите – да разговаряш. Това беше и част от договорите ни. В началото аз отказах да го правя. Нямах този душевен комфорт да отида и да разговарям с хората след загуба. Аз загубя ли, просто не трябва да ме закачат, защото отговорите са опасни.
Какво значи за Вас олимпийският медал?
Оцених какво значи олимпийското отличие, след като приключих спортната си кариера. Нещата следват едно след друго и когато влезеш в режима на високото спортно майсторство, нямаше време, за да се замисля какво правя. След едно събитие идва другото. Реално бях в почивка, в лятна ваканция, на 31 години. Вярно, след всеки голям успех това, което съм запомнила, е не стълбичката, а това как празнувахме между нас в момента на разтоварването – когато веднъж си кажеш "Ето – спечелих!“. След това обаче – например след московската олимпиада – прибрахме се и малко след това заминахме за европейския шампионат в Баня Лука. Няма време за оценяване. Но сега си давам сметка, че сме направили нещо много голямо.
Кой беше най-трудният момент в кариерата Ви?
Най-трудният момент за преглъщане в кариерата ми беше на световното първенство в Бразилия. Бях в изключителна спортна форма и бях решила да покажа каква е моята реална спортна стойност. Никога не бях работила толкова много и целта ми беше просто да бъда на равнище. На какво – трябваше да покажа. В момента на климатизация на една от тренировките скочих за топката, овладях я и се приземих, стъпих на коляното на една от колежките си. В кожата на глезена ми още стои дупка от костта. Глезенът остана перпендикулярно на коляното. Видях, че целият екип взе да се изнизва по стълбите в залата. Явно гледката е била много впечатляваща. Треньорът Гълъбов дойде и ми помогна. После ме гипсираха. Това е най-трудният ми турнир. Не можах да реализирам това, за което се бях подготвила. Затова мислех и да се откажа. Обаче клубният и националният ми треньор ми казаха, че отборите имат нужда от мен. И се върнах.
А като подготовка, най-трудна ми беше тази за квалификациите за олимпийските игри в Лос Анджелис. Тогава треньорът Гълъбов, тъй като момичетата преди нас бяха спечелили бронзов медал в Монреал, а ние спечелихме в Москва, си беше поставил за цел и вероятно много му се искаше да стане троен успех. Но олимпиадата беше бойкотирана. Като количество работа това беше един от физически най-тежките ми периоди. Понеже полагането на физическата база е най-трудният момент в една подготовка, ми се е случвало да издишвам след тренировка в ръката си, за да видя дали няма кръв. До такава степен умората е била безпределна.
А най-запомнящият се?
Най-масивното състезание, на което съм участвала, е квалификационният турнир за олимпийските игри в Москва в Спортния дворец във Варна. Там имаше над 20 отбора от цял свят. Още в предварителната група аз имах един много специфичен пробив, чрез който си просех фал. Мачът срещу Китай беше много затегнат. Оставаше по-малко от минута и Гълъбов прекъсна играта и ми каза да пробия, за да спечеля фаул. Направих го, обаче за разликата от 2 точки трябваше да изпълня 2 фаула – значи нямах право на пропуск. Както залата викаше и скандираше, в един момент стана някаква мъртва тишина. Знам, че беше отговорно. Но не това ме притесни, защото го бяхме отработвали. И технически, и психически, ми се е случвало много често да си печеля фаул с този удар. Но това, което най-много ми тежеше, беше че в секундата залата млъкна. Почувствах отговорността в тази тишина. Вкарах двата фаула и продължихме напред. Това беше момент, в който си дадох сметка, че съм борбен човек и сигурен в себе си.
Кои са необходимите, достатъчни условия за младите спортисти, за да има качествен български женски баскетбол? Как бихте ги мотивирали?
Трябва да има селекция, подбор, както треньорът две години се бори за мен. А това може да се направи на масова основа в училищата. Трябва да се намерят начини децата да бъдат убедени да се откажат от всички таблети и устройства. Това е отговорност на хората, които ще работят с тях – значи трябва да има добри специалисти за подрастващите. Другият етап е да има вътрешни първенства. Мен ме грабнаха именно шампионатите на различни равнища, където имаше закачки, имаше конкуренция, имаше демонстрации, беше интересно. Състезател се става, като си тренираш и психиката, и физиката – натрупваш опит само в реална конкуренция в състезания. По един начин се тренира, налива се базата, отработват се елементите, но в състезателна обстановка се изгражда състезателят. Сега ще бъде много по-лесно, защото, според мен, високото спортно майсторство стана наука. Всеки елемент от подготовката е оборудван – има бази и съоръжения. При нас беше малко занаятчийска история, но която грабваше децата.
За мен спортът е институция, която е на равни нога и с образованието, и със здравеопазването. За да бъде здрава една страна, политиката ѝ да бъде стабилна, трябва да се занимава с обучението на децата, със спорта – така се създават мислещи хора със здрав дух, в чисти тела. Отделно, че всеки човек трябва да има стремеж да бъде истинска здрава личност. А за да се изградиш като личност, ти е необходимо да се преодоляваш. Когато се занимаваш със спорт, в един момент ти трябва да се преодолееш физически, а след това етапите в интелектуалното развитие идват един след друг. Спортът учи индивида да преодолява себе си, което мисля, че в момент на тежък период помага.